17.5.08

За свободата на словото и Мърдок

Който има поглед върху медиите в САЩ, не може да е пропуснал паралелите между владенията на г-н Мърдок там и в България. И там, и в България, Мърдоковите телевизии се отличават с едно особено високо ниво на гъзолизане (или brown-nosing, както се нарича в САЩ) към политическата сила на власт в даденият момент. През 2000, докато Ал Гор все още печелеше в изборната нощ, Фокс Нюз (с директор първият братовчед на Джордж Буш) обяви, че Буш категорично води. Само за минути крак след тях повлякоха и CNN и MSNBC. Месеци по-късно стана ясно, че Буш не е водил в нито един момент от надпреварата, но Върховният Съд вече се беше произнесъл в негова полза. Журналистите от CNN и MSNBC потвърдиха, че са последвали "новината" на Фокс, за да не се изложат в случай че е вярна (Фокс все пак е най-гледаната кабелна новинарска телевизия в САЩ).
Г-н Мърдок е бизнесмен преди всичко останало, така че може да му се прости натягането пред силният на деня в дадена държава.
Непростимо е обаче държането на българските "журналисти" в неговата медия - подлизурщината, премълчаването на неудобни въпроси, мазненето всяка сутрин на платеният шут на Пловдивските мутри Ники Дудука пред другарите и бат Бойко в студиото на БТВ.
По-долу прилагам обяснението за скандала Иво Инджев - БТВ - Първанов, идващо от "извора" - г-н Инджев. Един от малкото истински журналисти в България, по мое мнение, е дал нагледно обяснение на колегите си как се прави журнализъм. Жалко, че повечето от тях не възприемат лесно.

Гледам да не досаждам с личните си истории, но доколкото питаш ( а и в аспекта, който не е само личен): на 8 октомври 2006-та в предаването ”В десетката” по Би Ти Ви зададох въпрос на човек от щаба на (кандидат)президента Първанов дали може да потвърди разпространяваната в Интернет информация, че президентът е получил подарък от оръжейния търговец Манджуков мезонет на бул. “България” в София. Изрично подчертах, че информацията е анонимна и непроворена (с което спазих изискването на етичния кодекс на жуналистите, подписан от Би Ти Ви-там ясно е казано, че “когато информацията е анонимна, това трябва да бъде упоменато от журналиста”). Въпросният член на щаба, социологът Михаил Мирчев (противник съм на това децата да бъдат “представяни” в настоящето чрез миналото на бащите им, но Мирчев е син на бившия секретар по идеологията на ЦК на БКП Стоян Михайлов, все пак…) ми отговори с насмешка, че не знае, но смята за нормално един президент да си купи апартамент за 100 000 евро. Същият, вече след гузната реакция на Първанов, се държа в медиите по май-адрес доста хулигански. Беше сменил тона тотално…
Смятах, че с това темата е изчерпана и едва ли щях да правя “сериал” по анонимното съобщение, което впрочем, както по-късно разбрах, е било получено в още много редакции, но никой не си е направил труда да го провери. Ще кажеш:правилно, на анонимки не бива да се обръща внимание. Да, само че под анонимката се беше подписал ” Джеймс Бонд”, същият чиято анонимна информация, че президентът Петър Стоянов е бил агент на ДС с псевдоним “Виктор” дефилираше дни наред на първите страници на вестници като “Труд” и др., както и в сутрешния блок на самата Би Ти Ви (по-късно, когато припомних този факт за двойния стандарт в третирането на анонимната информация ми беше казано, че всъщност сутрешният блок на Би Ти Ви само цитирал вестниците…което си е лъжа, защото хипотезата за “Виктор” беше обект на обилни коментари и интервюта…) Наглият Бареков, инициатор в тези интервюта и коментари, имаше нахалството да ме обвини публично, когато вече нямах трибуна да се защитя, че с цитирането на анонимна информация съм се бил държал като “жълтата” преса.
Мина се денят, никой не забеляза да е станала “сензация” в предаването ми и изведнъж в централните новини на Би Ти Ви чак вечерта гръмна нещо като “декларация” на президента Първанов по повод моя въпрос, четена от А до Я (вместо просто да бъде цитирана, както се прави по правилата на новинарството) с такава сериозност и натъртеност, сякаш главнокомандващият обявава война. Всъщност точно така, бил съм сложил началото на “компроматна война”…
Мина се още един ден. От началниците на Би Ти Ви-нито дума. В следобен час обаче пряк началник ми се обажда с истеричен тон-изведнъж забелязали, че съм направил огромно престъпление, за което съм подлежал на уволнение, но като начало спирали предаването ми за..две седмици (т.е. точно за толкова, колкото оставаше до края на кандидатпрезидентската кампания). Не ,шефът Албърт Парсънс не е гледал “огромния ми гаф”, той е в Ница, но ме заплашил с уволнение (т.е. по “сигнал”, без да се е запознал кой крив и кой прав).
От обвинителна реч по телефона стана ясно, че съм осъден без право на защита, че шефовете не правят и най-малко усилие да защитят своя журналист, а се солидаризират 100на сто с началника на държавата (и техен, като се оказва-толкоз за тяхната независимост).
На мига взех решение да напусна незабавно при тези обстоятелства.
Малко предистория: през юли същата година Бойка Башлиева, шефката на пресцентъра на Първанов, направи грандиозен скандал заради това, че съм й отказал (което е мое право) да поканя в предаването един професор, който да защитава Първанов от “нападките” на опозицията по повод негово участие в партийно мероприятие в чест на Димитър Благоев в Благоевград. В резлуттат на натиска от президентството, моите шефове ме убеждаваха близо час по телефона (отново от чужбина) как трябва да отстъпя, че това е добре за телевизията и т.н. Обаче не стана. Отказах и заявих, че ще напусна телевизията и ще обявя защо го правя. Подейства. Отказаха се, но временно, както се видя после…Първанов, както се доказа, е и отмъстителен…Освен , че е дребна душа, която започна да ехидничи след моето напускане, като лицемерно изрази учудване от моята скоропостижна раздяла с Би Ти Ви, защото съм бил един “безобиден” журналист (в отговор на подличък въпрос в интервю на Йовка Димитрова във в. ” 24 часа” дали ще му липсвам на екрана…).
“Труд”, който така вкусно предъвкваше “досието на Агент Виктор” по твърдение на анонимния Джеймс Бонд в интернет, направи първото интервю с шефа ми Парсънс по телефона от Ница(то се оказа и последно, защото след това г-н Парсънс светкавично изчезна от България под формата на повишение на регионална позиция). Парсънс, според ” Труд”, бил заявил, че Инджев е нарушил високите американски стандарти на журналистиката. В коментар на Валерия Велева към това беше добавено, че съм бил изпълнил политическа поръчка, което на нея й било ясно…
Въпросните, наистина високи стандарти, бяха заявени половин година по-късно в доклад на Държавния депатамент на САЩ, в който моя случай беше упоменат като нарушение на свободата на словото и политически натиск върху журналист. ”Труд” и подобните, включително Би Ти Ви, наложиха поредната цензура и не “забелязаха” опровержението на техните лъжи.
Най-интересното обаче се случи на 11 октомври 2006-та. Само за 3 дни колега разследващ журналист направи елементарното, което всеки друг би могъл: провери и установи, че Първанов наистина е получил въпросния подарък. Колегата ми се обади да ми съобщи, че матералът му ще бъде публикуван и че коректно ме пита за моята гледна точка и евентуално повече информация по случая (това е същият колега, който на практика свали с разследването си “батко” от шефския му пост в държавна агенция и повлече крак за спирането на еврофондове за България с всички известни в момента последици). Разследането обаче не видя бял свят…Свидетелят се бил изплашил и си изтеглил направените пред вестника потвърждения…Така ми обясниха( не споменвам вестника, защото не ми се иска още един враг, самите колеги явно не са виновни…).
Друг колега, споменат впрочем в същия доклад на Държавния департамент като обект на натиск срещу журналистиката в България, е направил разследване, което стигнало до извода, че да, Първанов е корумпиран, но…И това разследване беше похлупено…
Ако някой журналист чете този текст и случайно иска да направи нещо повече, но не се сеща какво, да му кажа: да отиде с картата си в службата по вписвания и да види на съответния адрес кое е подставеното лице, на чието име се води съответния апартамент (възможно е оттогава собствеността да е “препрана” многократно, но следите остават). Уверявам желаещите, че няма да се затруднят да го отрият, защото е публично лице…И ще му бъде много трдно да излъже, че не е близък с Първанов.
Моя милост няма журналистическа карта и чиновниците имат формално право да ми откажат информация като на някакъв си журналист на свободна практика, но въпреки това знам какво пише в съответния регистър.
И последно: многобройни свидетели са ми казвали, че лично са виждали г-жа Първанова да наставлява работниците при довършителните работи в апартамента. Никой не ги търси…
Сещате ли се какво означава всичко това за българската журналистика (за прокуратура и подобни да не говорим изобщо…). И сещате ли се също, защо предпочитам да съм на “свободна практика”, толкова свободна, че съм освободил медиите от себе си напълно, само да не преча на милата картинка…
Е, хайде, още едно напомняне. Междувремено стана ясно, че уж големите конкуренти на медийния пазар Манджуков и Гергов (консултантът на Би Ти Ви, както той се самоомпределя скромно), всъщност са ортаци. Размениха си едни услуги за тв ефир, допълват се идеално…
Чудни обръчи, нали. Направо скачени съдове.
Дано да не съм бил прекалено “подробен”…
Иво Инджев

8.5.08

Срещу унищожаването на Рила

Днес присъствах на предаването на подписите за спасяването на Рила пред Европейската комисия. Комисарят по Environment Ставрос Димас лично излезе да приеме подписите и да поговори с присъстващите.
Две неща ми направиха впечатление. Първо, липсата на съпричастни на идеята българи. Нямаше никой освен двадесетината, мисля, пристигнали специално от България с подписите. Явно липсата на кебапчета и бира си е казала думата.
Преди няколко дни минавах покрай Комисията, и имаше протест на грузинци срещу "демократичните" намеси на Русия в политиката на Грузия. Присъстваха поне 700-800 души, със знамена, плакати, и т.н. А в Брюксел, мисля, има много повече българи отколкото грузинци.
Другата, по-приятна изненада, бяха присъстващите. За първи път съм очарован от български политически фигури (не знам дали се приемат за такива, но Зелените в Европа все пак са политическа партия). Млади, умни, английско-говорящи. След мънкането на Жан и Костов, умопомрачителните проблясъци на Царо, бат Бойко, Р.Пет. и Р.Овч., лъскавите костюми на българските депутати, всеобщата неадекватност на сегашното правителство, и на трагедиите на които съм се натъквал в Брюксел, да видиш млади и умни българи е радващо събитие.
Има някаква едва блещукаща светлинка в края на тунела...

15.4.08

Оставката на министъра


С този текст участвах в конкурса "Оставката на министъра", където не спечелих НИТО ЕДНА точка.



Румен сънуваше. Задремеше ли напоследък, все Плевен му беше пред очите – Кайлъка и разпивките с Богдан, фонтана на площада, лицата на подкрепящата го интелигенция… Едва издържаше вече в София – открай време понамразваше шопите, все накриво го гледат и с едно такова подозрение. Откъде това самочувствие, като и един фонтан за пред света нямат? Пред НДК все празен. Веднъж пък се позавъртя край онзи на Славейков, ей така, без причина… Така го тресна тока, че три седмици после притреперваше. И досега подозираше, че това беше опит за атентат срещу него, ама ходи доказвай.

Телефона му звънна пронизително и го стресна. Сто пъти се беше опитвал да го намали, но и той като Вальо знаеше само зеленият и червеният бутон. Погледна часовника, беше два през нощта, кой ли идиот звъни по това време? Светещия дисплей на телефона премигваше „Goce”. Вдигна:

— Жоре, кво става бе?
— Шефе, ама ти спиш ли? Никой ли не те събуди? – Гоце звучеше разтревожен. Обаждаше се от Израел.
— Не, какво има? – „Тия мекерета от охраната пак са се запили някъде” помисли ядосано Румен. Откакто изчезнаха камерите пред входа, никой не ги виждаше какво правят, и бяха почнали вече да му лазят по нервите.
— Аз шефе, както знаеш, не съм уведомен за проблемите в страната, но току що се обадиха от някаква терористична група. Отвлякли са цялото правителство, заедно със заместник-министрите. В момента всички са строени под паметника на Альоша в Пловдив, искат да си подадеш оставката, иначе започват след един час да застрелват по един на всеки десет минути. Аз в момента не мога да си дойда, евреите тук са ме натиснали да им се извинявам за Холокоста. Тръгвай веднага за Пловдив, че ще си отидат мърцина другарите.
— Жоре, чакай сега малко, то си има процедури, не може така набързо. То ако почнем да преговаряме с терористи, къде ще му излезе края? – Наля си една малка водка.
— Шефе, те не искат да преговарят, единственото им условие е оставката ти.
— Добре, добре, тръгвам. Ако се обадят пак, кажи им поне да почнат с НДСВ-то. Понеже за час не мога да стигна. – Затвори телефона, пи още една малка, облече се, и излезе.

По пътя мислеше какъв късмет извади. Предишната вечер имаше среща с оперативно интересни лица, и не беше казал на никому къде отива. Разбраха се с Любо Стойков и колегите му, през следващите два-три месеца да крадят по-дискретно от САПАРД, докато се разминат проблемите с онези серсеми от Брюксел. „Не можело министър да се среща с оперативно интересни лица” мислеше с насмешка „не може, ама ако не се бях срещнал с ония от Дупница щяхме да видим Европа през крив макарон.”

Пристигна в Пловдив два часа след като говори с Гоце. Няколко тела вече лежаха на плочките пред паметника, Сергей плачеше встрани, останалите се бяха скупчили пред дулата на терористите, а Елена се беше скрила зад един дъб и заснемаше всичко.

Румен успя да разпознае няколко от загиналите. Най-отгоре лежеше Нихат, под него две вкочанени ръце стискаха новото издание на читанката за трети клас, Даниел май беше. Най-отдолу се подаваше една обувка от крокодилска кожа. „Господи” помисли разстроен „и на жени не прощават. Горката Емилия!”

— Айде бе, шефе, ще ни изтрепят заради теб! – Изрида Сергей. – Къде беше?
— Я се дръж по-мъжки! — Отвърна Румен. – Какво искате бе, ашлаци? – Обърна се той към терористите.
— Как какво? – Сопна се един от тях, ръгайки дулото на Калашника в ребрата на Доган – Оставката ти!

Доган подскочи от болка и извика:

— Дай им я бе, Румен челеби, дай им я. Твоето не се губи. Ще задвижа обръча от фир… – Проехтя изстрел, и Сокола се просна по очи до обувката на Масларова. Емел изпищя и се хвърли върху него:
— Вьх, ефенди, на кой ни оставяш? Как ще борим стихиите без теб? Аллах, Аллах, къде си та не виждаш тази мъка? – Делян Пеевски се присъедини към нея – Чичо Меди, какво ще правим без теб? Шефе, дай си оставката бе, мама ще те позлати, само да оживея – Обърна се към Румен. Сълзи се стичаха по кръгловатите му бузи.

Нещо се прекърши в коравото сърце на Румен. Дали двете малки водки си казваха думата, или сълзите на Сергей и Делянчо, така и не разбра. В странен унес протегна ръка, пое напечатаната оставка от убиеца на Сокола, и с едно отсечено движение се подписа. Сергей се усмихна и извика:

— Елена, ела да снимаш този исторически момент отблизо! Другарят Петков току що спаси правителството от сигурна смърт. Молодец, другарю Петков, молодец!

Румен се обърна и си тръгна без да каже дума.

Същата вечер Гоце, който се беше завърнал благополучно от Израел след като се извини че България не е успяла да спаси всички евреи в Европа, в извънредно включване по БНТ съобщи:

— Скъпи съотечественици! Както вече знаете, трагедия сполетя България през изминалата нощ. След като част от правителството беше зверски избита от терористи, само геройската намеса на другаря Петков, спаси държавата от гибел. Поради тази причина, и поради факта, че другаря Станишев изпадна в тежка нервна криза, прие отново съветското си гражданство, и емигрира в Украйна, назначавам другаря Петков за министър-председател. За да се запази тройната коалиция и да довърши успешно мандата си, мястото на незаменимият Ахмед Доган ще заеме шестнайсет-годишния му братовчед Мехмет Доган. Благодаря ви за вниманието!