31.3.06

Зловоние в червено

Борислава Радоева
в-к Монитор

Зловоние. Това се носи от почервенелите централни кабинети на "Дондуков" 2 и "Александър Жендов" 2. В първия седи Георги Първанов и чупи ръце в очакване на есента, която може да му донесе края в политиката. Във втория е бившият му съветник, сега външен министър, Ивайло Калфин. И се надява да оцелее като член на кабинета и да не стане обект на интерес на доскорошния си колега, сега главен прокурор Борис Велчев.
Има за какво. Скандалът "Шевес", в който те влетяха със скоростта на совалки на НАСА, вече постигна ефекта на снежната топка.
Първо, външният министър (за когото и глухите камъни в София знаят, че се съветва с Първанов за всяко по-важно решение) с лека ръка подписва договор, по който България се задължава с 1,5 млн. лв. За имагинерни услуги, описани като лобиране пред ЕС. С израелец, известен на всички не като лобист, а като специалист по избори. Ангажиран до края на предстоящите у нас президентски избори. Кой знае защо Калфин слага парафа си под документа спешно, без да разполага със свидетелство за чисто минало на израелеца. Което, апропо, законът изисква за всички.
Много интересно! И след като "Монитор" съобщи последователно сумата по договора, както и това, че израелецът е осъждан за измама и освен това може да е нает за предизборната кампания на Първанов, зловонието се понесе навсякъде. От президентството засипаха смешни твърдения, като например, че президентът изобщо не знаел за "намерението" (което си е чист факт) да се наеме Шевес. Бил научил от медиите. Освен това президентът сам си изграждал дейността и не ползвал услуги на чужди фирми. Да, ама агент Клер Сешлер Меркел заяви в прав текст пред в. "Политика", че е участвала в подготвянето на неговата визита в САЩ през 2002 г. За което и получила от българското посолство във Вашингтон поне 120 хил. долара.
Като се има предвид, че при такава подготовка през 2002 г. в Белия дом Първанов се срещна с Дик Чейни на телевизор, вместо лично, то си представям какво щеше да е без агент Меркел! Тогава вероятно щеше да гали катериците из двора на Буш с онази характерно скромна усмивка.
Калфин пък си призна за сумата от 1,5 млн. лв. по договора, след като цяла седмица увърташе. Също и, че го направил без да има документ за чистото минало на Шевес, но пък го чакал, а подписаният договор бил невалиден.
Е, как така, г-н министър? Ако си продавахте жилището, нямаше ли да се поинтересувате дали насреща Ви не стои измамник. И дали щяхте да подпишете, пък после да си говорите, че договорът не важи?
Ама, като парите не са от свети свой джоб, не е толкоз важно. Освен това, по всичко личи, са предвидени да обслужат интереси, които май съвсем не са държавни. Ето затова зловонието е силно. И е в червено.

10.3.06

Другарят Петков пак отърва кожата

Дадоха общо 33 г. затвор по делото "Акрам"


Главният обвиняем - палестинец с българско гражданство, успя да избяга, но бе заловен в Испания и бе намерен обесен в килията си в Мадрид.


Общо 33 години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието постанови Великотърновският окръжен съд в шест ефективни и една условна присъда на обвиняеми по делото "Акрам".

Съдът призна Стефан Косев (З8 г.) от гр.Габрово, Пламен Катрев (49) от Горна Оряховица и великотърновците Яна Маринова (58), Христина Гичева (35), Людмил Досев (47), Радослав Радославов (62) и българския гражданин от палестински произход Абдулджабар Абулибде (33) за виновни.

В периода 1992-93 г. в различно съучастие чрез използване на документи с невярно съдържание те получили неправомерно кредити за общо 93 000 лв. по сегашния курс (тогава 93 млн. лева или над 2,2 млн. долара).

Сумата била събрана от клонове на седем банки в Северна България - Българска пощенска банка в Плевен, Централна кооперативна банка във Враца, Първа източна международна банка в Габрово и Балканбанк във Велико Търново.

Съдът постанови условна присъда от три години лишаване от свобода с петгодишен изпитателен срок за подсъдимата Яна Маринова, бивша секретарка на Акрам.

Между шест и четири години затвор са наказанията на останалите подсъдими, но те ще бъдат намалени с изтърпения от тях срок на предварителен арест.

Подсъдимият Радослав Радославов, който е бивш директор на РДВР във Велико Търново, бе признат за невинен по обвинението, че като подбудител и помагач на главния обвиняем Ангел Златанов-Акрам неправомерно е изтеглил кредити за 10 000 лв. по сегашния курс.

Съдът постанови да бъде отнето в полза на държавата 1/5 от имуществото на всички подсъдими и ги лиши от правото да заемат служби и материално отговорни длъжности в държавни и общински учреждения и фирми.

Всеки от подсъдимите ще трябва да заплати по 919 лв. за направените разноски по делото, решиха още магистратите.

Присъдите подлежат на обжалване в 15-дневен срок пред Апелативния съд във Велико Търново.

Самият Акрам, палестинец с българско гражданство, определян като един от най-големите банкови аферисти от годините на прехода у нас, бе намерен обесен в килията си в испански затвор през май 1999 г., докато чакаше да бъде екстрадиран.

Той успя да избяга от България през 1994 г. и бе обявен за издирване. Пред съда обаче застанаха брат му, снаха му Христина, екстрадирана от Испания в началото на 2000 г., и неговият служител Кантев.

Колкото до останалите обвиняеми, Косев е бил шеф на габровския клон на Първа източна международна банка и най-младият член на Висшия съвет на БСП в периода 1992-93 г., а Досев - бивш служител на Държавна сигурност, припомня в. "Банкер".

От аферата останаха още пет трупа: Банкерите Михо Михов от Кредитна банка-Ловеч, Ангел Кабаивонов от ПЧБ-Павликени и Александър Банков от ЦКБ-Враца, се застреляха с пистолети, а бизнесменът Янко Савов-Яшко, също свързан финансово с Акрам, почина от инфаркт след рекет да върне парите.

Шефът на "Енергомонтажи"-София Петър Петров, гарант за първия заем на палестинеца, умря от тумор заради притеснения, а един от обвиняемите - Людмил Досев, почти загуби разсъдъка си в ловешкия затвор, обобщава в. "Демокрация" през 1999 г..

6.3.06

Невежеството като оръжие

Светлана Георгиева
Дневник


Какво може да обедини достолепна пенсионирана учителка, съкратен военен на средна възраст, земеделски стопанин с деца, научен работник без амбиции и необуздан младеж все още в пубертета? Доскоро бихме казали: нищо, между тези хора зее пропаст - например между учителката и младежа, между земеделеца и научния работник. Те са от различни възрасти, всекидневието им е "на двата полюса", а ценностите им (ако ги имат) са без допирни точки.

Митингът на "Атака" на 3 март обаче успя да слепи тези разнородни типажи в гневна тълпа, която ни върна към позабравените митинги в зората на демокрацията, само че с обратен знак - тогава се викаше против национализацията, а сега - за нея. Тогава масата искаше падане на желязната завеса, а сега - вдигането й отново. Тогава митингуващите не деляха нацията на българска, турска, ромска и т.н., а сега това е основното кредо. Бунтът на гладните, разочарованите и неудовлетворените в стил Емил Зола.

"Лепилото" на този феномен е направено от една доза разочарование от традиционните партии, две дози носталгия по социалистическото минало, когато всички бяха "равни", три дози натрупан адреналин, смесен с традиционното българско недоволство от другите, но не и от себе си, и равно количество алчност и заблуда, че би могло да се вземе от имащите и да се даде на "нищите духом".

С две думи, сюжетът си е направо библейски а лидерът на тази сплав май наистина е повярвал, че е месията. Което е задължително условие тълпата да му повярва, че той "ще оправи нещата". Всъщност Волен Сидеров използва до болка познати исторически модели, като разчита на това, че обожателите му не ги познават. И те наистина нямат представа, защото нито са чели хилядите книги, в които са описани, нито са гледали филмите, заснети за тях. Нито пък искат да ги знаят.

Невежеството по отношение на историята и законите е най-силното оръжие, с което Сидеров разполага, и той затова го размахва със самочувствието на едноокия, който е цар сред слепите. Защото, ако не беше така, всички на площада биха се разсмели на екзалтираните призиви за "национализация на всички приватизирани предприятия от 1992 г. насам". Или биха се уплашили, когато огромен плакат призовава Доган да намери смъртта си.

В коментари след празника беше споменато, че сред привържениците на "Атака" имало интелигентни хора. Но какво се разбира тук под интелигентност? И откога незнанието или пък първичните инстинкти и необузданият гняв се приравняват към интелигентността? Или това е поредното сбъркано понятие в България? Възможно е, доколкото скромните, с нищо неблестящи хора, отрудени и без претенции, с чисто съдебно минало, до вчера кротували в панелните си жилища, получават информация за живота предимно от телевизора. Свидетели сме как медийно-политическата чорба почва да завира и на повърхността изплува пяна - класическа готварска ситуация, в която хубавото стои на дъното.

Едно разбъркване по невнимание обаче обърква работата и мръсната пяна полепва по качествените продукти. Такъв е и нашият случай и затова учителката стои редом със скинаря и двамата скандират: "А-та-ка!". И те са учудени, че са един до друг и че крещят едно и също, но го приемат за даденост. Ситуацията е същата като на опашка за топъл хляб, който обаче не стига и тогава недоволството обединява всички, които преди това са се ритали по кокалчетата и са се опитвали да се предредят един другиго. Само че, когато разграбят магазина и се разотидат всеки с някакъв къшей в ръка, те отново ще са разединени. Просто такива общности и колективи имат извънредно кратък живот, те са невъзможни по обективни причини, екзалтацията в един момент свършва, а с нея и "приказката".

Последователите на "Атака" ще станат безобидни в мига, в който осъзнаят, че нямат нищо общо помежду си, че не са съмишленици, че дори илюзиите им се разминават. Докато осъзнаят, че силата на Волен и компания е, докато са в опозиция и могат само да кряскат. Че ако случайно вземат властта, ще увехнат като горски теменужки, преди да бъдат занесени вкъщи, защото нямат потенциал да "оправят нещата". Все пак митът за селския цар не е актуален в България от цели седем века. Това, от което има нужда, е студеният душ на познанието, смислена информация, която да вади от транса. От просвещение, което така и не се състоя. Да си спомним как изчезнаха сектите, които в началото на 90-те като че ли заплашваха да срутят православието в страната - ами всички разбраха, че водачите им са лишени от чудодейната сила, която си приписваха. Въпросът е кога ще дойде този момент на отрезвяване и в политиката и какви бели ще се случат дотогава.

Рецепта има, но проблемът е, че консервативните партии едва ли ще могат да я изпълнят. Защото не знаят коя е противоотровата и за беда продължават да тънат в шаблонната стилистика, която отблъсква и интелигентните. Те не умеят да говорят с хората, не владеят кодовете към различните прослойки и затова са обречени да стоят неразбрани там на върха (в парламента), докато не бъдат изместени от него. А опасността става все по-голяма, защото след Волен идва Бойко, а след него ще има и други. Те владеят жаргона и езика на улицата (без значение дали влагат здрав разум) и колкото по-рядко слагат вратовръзки, толкова по-големи шансове имат да отскочат нависоко. Свирейки на тънките струни на етническата ненавист и класовата омраза.

Защото кой да каже на тези, които с надежда подтичват след новия си лидер, че точно на Васил Левски (до чийто портрет Волен умира да се снима) принадлежат думите: "Готов съм да се потурча, само да продължа делото." Кой да обясни на научния работник и на земеделеца, че всеобщият просперитет е свързан и с личния им принос към икономиката на държавата и събарянето на същата тази държава не е пътят към забогатяването на отделните граждани. И кой да им обясни въобще що е това икономика, какви закони движат човешкото развитие и след колко време и при какви условия сегашните участници в митинга биха могли да заживеят по-добре. "Биха могли", а не "ще".

Традиционните партии за беда са убедени, че не дължат такива отговори на избирателите си, защото вече ги били дали, но масите не ги били разбрали. И докато мълчат от безсилие, Волен и други като него ще продължат да си вярват.