Ромео и Жулиета в циганската Градина

Мартин Карбовски
в-к Новинар

Надолу след Пловдив, там, където свършва магистралата до Плодовитово, по един тесен и не много разбит път може да стигнете до село Градина, в Тракийската равнина близо до Първомай. В тоя район селата носят имена, подсказващи колко богати са били и колко още могат да бъдат, ако някой запретне ръкави и се зарови в земята на Пловдивското поле. Хората обаче, като ги питате за тия работи, опровергават всяка една мисъл, свързана с урожай и богатство - със скептичната усмивка на старите селяни почват да псуват и да обясняват, че докато стоката им стигне до гражданите на пазара, още четирима души по веригата пълнели гуши и така хем гражданинът купувал скъпо, хем селянинът нямал какво да яде. В центъра на село Градина тотопунктът е затворен, обаче до него са се настанили, обърнали гръб на мартенския вятър, трима старци, седят и не могат да си запалят цигарите от вятъра. Тази будка е стоковата борса на селото - по нея с кабърчета са закачени малки обяви, писани на ръка с правилния детски почерк на хората, които рядко си позволяват да пишат каквото и да е. Последната обява е 'Продавам люцерна евтино я давам обади се на Иван Григоров Ряпата'. Няма телефон, няма адрес - всички знаят кой е Ряпата. Здрависвам се със старците и ги питам какво става, защо стоят на вятъра. Ми, ей тъй, седим тука, крепим тотото, казва единият. Другият гледа втренчено и задава вечния селски въпрос и констатация - тебе те познавам, ти си на Дунков момчето от Хасково, не си ли ти бе? Третият ръчка другите и като им се скарва да не говорят много, пита ме по каква работа в село Градина.
Разказвам им, питам ги дали са чули в тяхното село 11-годишната циганка да вземе да забременее и да вземе, че и да роди. Старците в такива села да учудиш е трудно, но пък нито един от тях не знае тая работа дали е станала в тяхното село. Първият вади непоколебимия извод, че "ако е от Градина, туй момиче циганка трябва да е...". Вторият мълчи, гледа изпитателно и се чуди дали да ми каже нещото, което знае и мисли. Третият е най-прям, едното му око криви нагоре, мърда си ръцете в джобовете на винтягата и казва - ми, кво, то ибънта не пита, щом им се искало на хората, да праят каквот знаят... в тая работа няма малко и голямо - то е на когото когато му дойде..." Кое, казваш, не пита? - обърквам се с наивно гражданско неразбиране. Ибънта, ибънта, надвиква вятъра дядото, ний така му викаме тука, вий как му викате?... В смесения магазин на Градина, вътре, на мръсната пластмасова масичка седи друг дядо, който яде шарени прасковени сладки и гледа ококорено със сините си очи всеки пришълец, дето се опитва да се стопли за малко при магазинерката. Тя се скрила зад голям хладилник "Кока-кола" и смята нещо на ръка върху старата амбалажна хартия от едно време. Смесените магазини днес не са като преди - едно време бяха чисти от латински букви и миришеха на сапун - тия дни са се ошарили с някой друг надпис, рекламни висулки и вечната задължителна гола певица на стената, която няма нищо общо с цялото село, но представлява другия свят, някъде другаде. Продавачката казва, че чула за такова момиче, ама не знае къде е и как се казва... Мария се казва, обяснявам й. Не знам аз, господине, отговаря ми тя усмихната, тука цигани не идват, ний вересии не даваме, селото е богато, има 20 магазина поне. На тезгяха залепен бял лист с обява за томбола. "При покупки над три лева всички бележки участват в томбола за бутилка вино или цяло пиле." Магазинерката се отпуска и казва, че хората трудно вадят петачка от джоба си, само по Задушница купуват повече сладки неща и не жалят стотинките.
Идва кметът на Градина и ни води в махалата на циганите. Тя започва там, където е краят на селския път. Но вместо да опре в ливадите, пътят свършва с голяма отточна тръба, а след нея - дълбока четвърт метър кал и построените без бетон и хоросан цигански къщички от крадени текезесарски тухли. Кметът е свикнал с картинката, не се жалва, само казва, че всички тези къщи, на около 300 семейства, са извън регулация и се водят на един номер някъде вътре в селото. Наставал голям проблем, когато полиция или социални търсят някой в махалата. Към нас се приближава стар циганин с шапка и очила, а зад едното му очило - бинт върху окото. Подпира си превръзката циганинът и цъка с език, като вижда как колата ни минава през калта, ей, вика циганинът, вчера една линейка дойде за раждане и не иска линейката да влезе насам, не можело, казват, та се наложило циганите да мъкнат родилката на ръце до докторите. Коя беше на Донка къщата, пита кметът. Дай, дай още малко натам, натам дай, тая е, къщата, дето пуши и денно време… В махалата всички комини пушат денно време, но за тая къща отвън й личи, че гледат бебе - по бодливата тел са закачени ританки и миниатюрни чорапчета, вехти и изпръхнали от студа.
Това е къщата на Бонка, майката на Тодор, циганина, който се залюбил с единайсетгодишна от махалата, правили какво правили, и тя родила на 12. Някой услужливо ни отваря външната врата, в преддверието се виждат гредите на покрива, а на пода са нахвърляни дърва, някак натрошени, не сечени и не рязани. Вътре е топло и чисто, но затова пък думата вехто не може да опише нито трите кревата, нито пода, застлан с одеяло, нито вечната циганска крушка, окачена на ниския таван и увита с абажур от картон. Влизаме в стаичката ние с кмета, добър ден, казваме, какво правите?... Лежим, казва едно завито момче с черна коса и бляскави очи. Ти ли си Тодор? - питам аз. Аз съм, казва Тодор и продължава да лежи, само главата му изкривена, гледа без учудване нахълталите гости. Стани де, стани, казва му кметът, какво си залежал посред бял ден. Тодор се отвива и става с усмивка. Чак сега виждаме в ъгъла най-малкия креват, където седи усмихнато едно хубаво циганско момиче, с прокъсан пуловер и огромни за нея отпуснати гърди. До нея потулено в завивките лежи жълто, трудно забележимо вързопче. Това е циганското дете, бебето Донка, с неговото семейство - майката Мария (12) и бащата Тодор (24). Стаичката се изпълва с хора, всички приказват, само Мария седи, мълчи и се усмихва. Появява се свекървата Донка, на която баба е кръстено бебето, и тъщата Бонка. Двете жени си приличат - слаби, сухи, с лоши зъби, татуировки по пръстите и приказват много. Е, какво направихте вие, пита ги кметът, разкажете на човека. Тодор се усмихва отново и отново, спокоен е, казва: нищо, тва е, обичами са.... Е как се обичате бе, Тодоре, тя е била само на 11 години, като си я взел, откъде я взе, не се ли сети, че не е редно... Ами, продължава усмихнато Тодор, тя много ма искаше и така стана... Тя с майка й, която е повторила на мъж, бяха в едно друго село, ама дойдоха в нашто и така се видяхме и стана работата... Някой търсил ли те е, нещо проблеми с полицията не си ли имал? Няма проблеми, никой ни ма търси... Тодоре, казвам му аз, ако това аз го направя като тебе - ако си хвана булка на 11 години в града, че и навсякъде другаде в държавата - мене веднага ще ме вкарат в затвора... Всички се смеят, сякаш затворът е най-смешната дума... Тодор ме гледа и вика, че не знае как е "у нас", при тях така стоели нещата... Обръщам се към Мария - ти защо му даде бе, момиче, не знаеш ли, че си малка, как ще ходиш на училище сега... ходиш ли на училище въобще? Не, ний не ходим на училище, смее се Мария, никак не ходим, никой не ходи... А къде ходите, само по мъже ходите... намесва се едно по-светло момиче и обръща очите на всички към нея, за да забележим, че е бременна... Пак всички се смеят. Това място няма нищо общо с нито едно друго място на света.
Не сме дошли да ги притесняваме, но изненадата, че приемат всичко това за нормално, е почти неочаквана. Питам и Бонка, майката на Мария - ти не разбра ли за тях? Как така не си го опази момичето. Ъхъ, казва бабата, аз отде да зная къде ходи, ходи там по ливадето, прибира се късно и после брименна... Ами аборт що не направихте, не че трябва... да ви е живо и здраво детето, но ако бяхте българи, щяхте да потулите работата и щяхте да направите аборт... О-хо, казва Тодор, ний, ако имахми пари за аборт - сватба щяхме да правим... Сега се смея аз, а циганите не разбират какво толкова смешно е казал Тодор. В тоя момент се включва вечната циганка, която вижда чужди хора и тръгва да им говори циганските речитативи за 'няма работа - няма пари'. Агресията й обаче не е свързана със социални теми, а с демографски тоя път: Ми вий какво искате ... като българите не раждат, ний ще раждаме, някой тряа да ражда в тая държава, защо да не ражда момичето, като може - ще ражда, като не може - ще спира да ражда. Българите, като не раждат българчета, ний циганити ша раждаме българчета, какво толкоз... Аз мойта щерка ей тая - (бута едно голямо момиче пред себе си с белег на едната ноздра) ако можех, изгонила бих я, даром я давам, всеки, който иска да я вземе, я давам - ама тя се праи на българска, не иска да се жени, на дваесе години станала и не иска да се жени... Ей са да имаше някой да я поиска да я вземе и веднага е гоня от къщата си... Дъщерята се смее с кривите си зъби, не я е страх от майка й и от това, че ще остане стара мома. В махалата, както е обичаят, стара мома не може да намериш. По-скоро ще намериш баби на по 32 години - единствената мома на 20 беше в къщичката на Тодор и се смееше, докато майка й се оплакваше от нея.
Докато джабалата се разгаря, отивам до Мария и я питам кърми ли бебето. Кърмя, кърмя, кърма имам. А какво ядете? Боб ядеме, фасул, майка ми донесе сутринта боза да пия, за да имам да кърмя. Тодор, питам я, насила нещо да не ти е направил? А, никак, отвръща Мария, аз сама му дадох, обичам го, той е добър, не пие.. никак не пие и е добър. Мария говори трудно български и като я питат нещо, се обръща към майка си Бонка да й обясни за какво става дума. Тодор сяда до нея развеселен, прегръща я, докато Мария държи бебето. То кротко, кротко, само отваря от време на време очи и мърда с пръсти незаинтересувано от малкия митинг в негова чест. Станалото - станало, включвам се и аз в общото веселие, ама да не земета сега да си продадете бебето, както правите много хора тия дни от боята... А-а, махва с ръка свекървата, на китката й е изписана грозно годината 1988 - няма да го продадем, то сега вече никой не иска да купи вече... Повдигам вежди и продължавам да разпитвам дали ако някой иска да купи все пак, няма да продадат детето. Нямало, нямало - цялата стая ме убеди, че това няма да се случи никога. Последно им казвам на Тодор и Мария, че те са като едни цигански Ромео и Жулиета. Двамата потвърждават неразбиращо, така е, казват. Свекървата отива до печката и пипа памперсите, прани на ръка преди малко - дали са изсъхнали. Баба Донка е грижовна баба, гледа си внучето с памперси, но ги пере няколко пъти, докато не се скъсат. Сещам се да ги питам къде им е банята. Баня нямат. До тоалетна ходят навън на поляната.
Тодор има лична карта за разлика от малолетната си жена. Издържат се, като от време на време той ходи да 'вади железа'. Общо с майка взимат 70 лева помощи. Като го питам защо днес не вади железа, а си лежи вкъщи, Тодор хитро отвръща, че човек, като 'вади железа много, уморява се много...' Кметът му обяснява колко закона е нарушил - не плаща ток, краде дърва, къщичката му е незаконна, жена му е малолетна, детето му не е регистрирано в общината, водата, която жена му влачи от общата чешма, се плаща от други хора, а желязото, което краде, за да изкара още някой лев, просто не му принадлежи. Тодор слуша, гледа от време на време към кмета и се усмихва широко. Като си нямаме нищо, така е... Нищо като си нямаме и всичко си е наше, говори Тодор и не го е страх от кмета, законите са на друго място, тука в махалата не е нужно да ги търсим. Жена му Мария, дванадесетгодишната булка, седи на вратата да ни изпраща. Прилича точно на момиче, което няма да има много време да бъде красива жена - директно от детството ще се прехвърли в майчинството и оттам, докато се е усетила вече, ще бъде баба на още едно циганско дете. Малко ми е жал за нея, но няма защо. Тя е щастлива жена и това й личи отдалеч. Другото са разни човешки приказки.