Иван Кулеков

Драга редакция,
Снощи, както си ровех из кофите за боклук в квартал "Надежда",
намерих 1432 долара. Честна дума, който лъже - на въже! Броил съм
ги най-малко сто пъти, веднъж ги изкарах 1437, но всички останали
пъти бяха 1432. И днес ще ги броя, но не ми се вярва да са 1437. 5
долара разлика не са малко пари, за 5 долара човек се рови из кофите
цяла седмица и я събере вторични суровини за 5 долара, я не. До
вчера, ако някой ми кажеше, че има щастие на земята, щях да го заплюя
в лицето, но днес не бих извършил такава грозна постъпка. Има щастие!
Има дни, заради които си заслужава да се живее! Такъв за мене беше
вчерашният ден. Още преди обед, като обикалях из централните кофи,
само за четири часа си намерих един до половината пълен дезодорант,
чифт почти нови джапанки и три съвсем годни за употреба консерви
"Наденица със зрял фасул" - срокът им изтича чак догодина. Минах през
къщи да оставя дезодоранта, джапанките и най-вече консервите, да не
ме нападнат и оберат пак от руската мафия, и какво ме накара да
тръгна чак към "Надежда", не знам. Беден квартал, никога не съм
намирал там повече от едно-две бирени шишета... Освен щастие, изглежда,
че има и съдба. Или Бог. Или всичко е едно и също нещо... Дявол го
знае... Не съм в състояние да мисля за разни дреболии, когато имам
1432 долара. Още повече ако са 1437. Вчера, докато се ровех из
боклука, можех да мисля за всичко, но днес не съм вече този глупак.
Айде, баста!... Ще си купя едно фордче... Или да си открия влог в
банката и като си намирам долари, да има къде да си ги събирам? Да
ми се трупат за черни дни. Човек може някак си да я кара без левове,
но без долари - абсурд! Просто се чудя как съм живял досега без
долари!... Ако си купя едно фордче... От кофа до кофа ще преминавам
със сто километра в час... За два часа ще обикалям цяла София... А
ей ги къде са кофите и на Солун, за три часа съм там. И сигурно не
са празни като софийските. Лошото е, че съм суеверен и се страхувам,
че ако си купя форд, няма да ми върви толкова много в живота. Не съм
чул някой с форд да е намерил нещо по-така в някоя кофа... От друга
страна - ако си открия влог - веднага ще се разчуе. И жените ще ме
обичат само заради парите ми. И приятелите ми ще са ми приятели само
заради парите ми... И безкрайни опашки пред къщи - спонсорирай
културата, спонсорирай науката, спонсорирай спорта... Като дам за
култура, ще трябва да крада, за да дам и за спорт... После лежи по
затворите, търгувай там с порнографски списания, докато не дойде
ново правителство на власт и не те освободи като политически. После
управлявай я като министър, я като депутат, носи като магаре чували
с подкупи, докато получиш херния, лежи по операционни маси, докато
всички арабски студенти се изредят да те режат, пристрастявай се към
морфина, влизай в различни мафии, за да си го набавяш, обирай банки и
влакове, отмъщавай за загинали другари, живей под чуждо име в Аржентина,
спи с чужди жени до премаляване, давай милиони за болници и манастири,
докато Бог ти опрости греховете...
Драга редакция, ще си открия влог, пък ако ще, да се разчуе...



3равей, татко,
Пиша ти, да не кажеш после, че не се обаждам.
Едни непознати, като разбраха, че съм тръгнал да търся най-скъпия дар,
ми казаха да не се връщам без кола в България. Но каква кола - не
уточниха. Крадели всякакви. Господи, каква кола да им избера? Ако
я откраднат веднага щом се върна в България - лесно, ще им взема някой
15-годишен фолксваген-голф, колкото да не е без нищо, но ако решат
да я ползвам известно време - трудно. От една страна, това трябва
да бъде някоя по-малка кола, да си я паркирам под възглавницата,
за да не я откраднат някои други непознати, от друга страна това
трябва да бъде някоя голяма кола - като пътувам, да мога да си слагам
в нея всичко, което могат да ми откраднат от апартамента: телевизора,
крушките, фасонгите, хладилника, прозорците, вратите, цигарите, кибрита,
пералнята, клечките за зъби, гардероба, леглото, сапуна, четката за
зъби, паркета, водомера, муфите, олиото, тапетите. Не знам, може би
пък да искат да ми откраднат някоя скъпа кола - нещо, което да струва
20 хиляди марки, за да ми искат после 10 хиляди марки за откуп. Във
всеки случай това трябва да бъде кола, която да не предизвиква гнева
им. Като седнат в нея - да се чувстват удобно. Значи седалките да са
широки, тъй като моите непознати изглеждаха доста мускулести момчета.
А облегалките за глава трябва да са по-широки от седалките, да не си
напрягат излишно вратовете момчетата. И най-важното - колата да е без
огледала, защото, като си видят физиономиите, момчетата се хващат за
кобура. Има тук една автокъща, предлага коли, специално оборудвани за
българските условия - с кори за яйца под задното стъкло, със секира от
страната на шофьора, с амбразура за картечница. Ако им купя направо
един танк, няма да издържат на изкушението да го продадат веднага и
пак ще ги ядосам, защото те пари си имат, нямат си само нещо, което
не знаят какво е. Може би една катафалка ще им свърши работа повече
от всичко друго - момчетата отдавна искат да затворят кръга в бизнеса
си - открадване на колата, убиване на собственика, извозване на трупа...
Господи! А тук един немец реши, че за него в Германия няма повече
живот, и замина за България. А все ми се струва, че ние, българите,
обичаме България повече от немците, и ще се върнем в родината си - не
за да живеем, а да умрем в нея.
Шегувам се, че ще се върнем, бе!
Айде чао!




Скъпи мой най-голям сине,
Получих ти писмото и един от трите косъма, които ми изпращаш за спомен -
вероятно другите два са ги откраднали в пощата. Писмото дадох направо
на майка ти да го чете, тъй като тя много обича да чете чужди писма.
Не знам какво ми пишеш, тъй като майка ти каза, че ще ми даде писмото
ти, ако й направя 20 лицеви опори. Пък аз, ако можех да направя 20
лицеви опори, нямаше да ги правя на майка ти. По косъма ти обаче
разбрах, че си добре,
т. е. попаднал си на добра жена. Защото ти е оставила все пак един косъм
на главата. Дай боже да са били три. И аз съм добре. Сцепих една тиква
и й оставих семките да изсъхнат, като се върнеш, да не купуваш семки
от ромите, че кой знае дали си мият ръцете, като ги пипат. Аз знам,
че ти ще ми донесеш най-скъпия дар, но за всеки случай пускам и тото:
6, 11, 26, 31, 42 и 47. Пиши какви числа вървят по света. По телевизията
казаха, че дамските превръзки "Олуиз” вече са тук, ще дойде ред и на
числата.
Ти сигурно - както съм те учил - непрекъснато страдаш по родината и все
се питаш какво става у нас. Ами кво. Депутати се ръгат при меле. При
обсъждане на закона за движение по калдъръмите и джадетата настъпило
меле пред трибуната и соцдепутатката Дафинка Хаджимитрева ръгнала с
лакът независимия депутат Рамзи Осман в слабото му място. Депутатът
Осман процедил през златните си зъби закана, касаеща задните заоблени
части на соцдепутатката на език, неприет за официален, и групата на
Отечествената партия е поискала Осман да бъде опандизен заради
нарушаване на закона за официалния език, член 1, алинея 2, казват
депутати, пожелали анонимност.
Това е, сине. А, сетих се още нещо. Бомба отнесе врата на Цвеклото.
Тошко Робев- Цвеклото е бил намерен без врат близо до квартирата на
жена си в квартал "Белите брези”. Цвеклото е бил виждан напоследък в
"Белите брези” да задиря любовницата на жена си. Пластична бомба е
била турена в яката на гръмнатия вероятно от човек, който е давал
акъл на Цвеклото коя риза да надене сутрин, твърдят осведомени.
Без малко да забравя най-важното - хермафродит изнасили себе си и
избяга.
Тук друго няма.
Пиши до майка си, да има и аз какво да чета.
Целувам те.

Твой най-голям баща




Зравей, непознато другарче,
Тази сутрин най-неочаквано започнах да стягам багажа си и по
всичко изглежда, че се връщам в България. А защо се връщам - не
знам. Ето, сложих вече фотоапарата в куфара... Носталгия? Глупости!
Родината толкова отдавна е предадена, продадена и препродадена,
изобщо няма за какво да тъгувам. Ще ме извикат утре под бойните
знамена и няма да знам за чии балкански интереси ще дам живота
си... Ей го - и ризите сгънах... Да ме чака някой? Никой не ме чака.
С приятелите, с които бих искал да се видя в България, по-лесно ще
се срещнем в чужбина. Чорапите сложих... Не е ли по-добре да отида
до Париж, да се поразходя малко с корабче по Сена, сутринта да си
прочета вестника в някое кафене? А върна ли се в България - всичко,
което имам тук, там ще се превърне в мечти... Бельото сложих... Ако
е, за да посадя дръвче, и тук бих могъл, за природата мястото
няма значение. Ако е, за да запаля свещ, и тук бих могъл, за Бога
мястото няма значение. Самобръсначката сложих... Някои се връщат
заради детските си спомени, за мене те са като сън на чужд човек.
Орехът, по който се катерех, е отсечен и изгорен, корените му са
изгнили... Сложих будилника... Свикнах със спокойствието, което
излъчват хората тук, с яснотата на отношенията, с отговорността,
която носи всеки пред другите и пред себе си. Хаосът у нас просто
ще ме подлуди, няма да издържа на очакването, че всеки момент ще ми
спрат водата или тока, няма да гледам дали залязва слънцето, когато
ми казват ”Добро утро”, не, и седмица няма да оцелея в общество, което
не е изградено върху разума, а върху инстинктите... Снимките сложих...
Може би съм убиец, който се връща на местопрестъплението, толкова
много време убих в България? Или риба, която плува срещу течението,
за да хвърли хайвера си и умре? Или растение, което вирее само при
нашия микроклимат? Защо се връщам?... Сложих и четката за зъби -
край, връщам се, връщане назад няма!

Твое непознато другарче




Мило дете,
Честит празник!
Както се казва, измина още една година на надежди, в която ние
постигнахме големи успехи.
Аз се надявах, че ще те направя щастлив като дете, ти се надяваше,
че надеждите ми ще се сбъднат...
Дано забравиш тази зима, през която убиваха снежните човеци заради
морковите им, и си я спомняш с кокичетата, които рисува.
Ако невинаги имаше нещо на масата за ядене, то не е, защото сме нямали
пари, а защото аз непрекъснато работех, за да има нещо на масата за ядене.
Помниш ли деня, в който събрахме в едно рождените си дни. Аз изтеглих
застраховката си "Живот", ти счупи буркана със събраните си стотинки...
Бялата торта, която направихме тогава, изпълни целия ни дом, а свещта
й продължава да ни гори и днес. Но когато ти ме питаш от какво е обгоряло
лицето ми, аз те лъжа, че без да искам, съм пъхнал главата си в една пещ,
а когато аз те питам от какво са изгорени ръцете ти, ти ме лъжеш, че без
да искаш, си се докоснал до слънцето. И двамата си вярваме и си казваме:
"Друг път така да не правиш!"
Чувам хората да говорят зад гърба ни, че както детето на обущаря ходи
осо, така и детето на хумориста ходи тъжно.
Успокой се, аз се срещнах с обущаря и той ми обеща да обуе детето си.
Защо се смееш?
Ама ти наистина се смееш?!...




Уважаеми дами и господа,
Пиша ви, защото няма какво друго да правя. Лягам си късно, за да
изкарам в сън по-голямата част от деня, така спестявам закуската, а
понякога и обяда. Ако имам температура, ми се случва да пропусна и
вечерята.
Обичам да имам температура. При 41°С сънища и мечти се сливат в едно,
като в английската дума dream. Тогава започва истинският живот. Събираме
се приятели-неприятели, бели-черни, живи-умрели, обикаляме малко-много
по този-онзи свят, хубаво-лошо, минава някак си вечността...
Вечността минава, но останалото време не минава. Разпределиш парите до
края на месеца, препрочетеш няколко пъти старите вестници, преподредиш
си книгите, изпереш си чорапите с откраднатия от обществената тоалетна
сапун, погледаш мадамата върху гардероба, погледаш се в огледалото,
разпределиш парите до края на месеца, препрочетеш вестниците, с които
са застлани чекмеджетата, изхвърлиш кофата с боклук, минеш по витрините,
спреш тук- там като куче, изведено на разходка, кажеш "четвърт хляб,
моля", за да си чуеш гласа, пуснеш радиото и телевизията, хванеш
химикалката, задраскаш едно-две стихотворения на Бодлер, понеже времето
сега не е за поезия, разпределиш парите до края на месеца...
Чух, че на гарата винаги имало работа, ходих да питам, но ме върнаха,
тъй като вече съм бил стар. И освен това не съм бил жена.
Всичките ми познати емигрираха. Пишат, че са добре. Разпределят парите
до края на месеца, препрочитат няколко пъти старите вестници...
Имах много идеи, но намерих хора, които се заинтересуваха само от две.
Едната е да изтребим всички чужденци и да завладеем света, другата
е да изтребим всички богати и да завладеем света.
С това писмо ви съобщавам, че ние идваме, гответе се да ни посрещнете.

П.П. Извинявайте, ако дойдем, преди да е пристигнало писмото.



Уважаеми г-н началник-гара,
Пише ви един откачен от гара "Разпределителна”. Ако все още ме
водите на отчет, да знаете, че аз съм в наличност. Откачиха ме
по време на едни маневри и тук си останах, на шеста линия. Какви
ли не влакове се прекомпозираха оттогава: международните ставаха
междуградски, товарните - пътнически, пътническите - царски, царските -
работнически, работническите - военни, военните - международни... -
в нито една композиция не ме включиха. А не мога да кажа, че са ме
забравили - като имат нужда, най-редовно ме посещават и си изливат
душата. По-интелигентните оставят след себе си и по някой ред: "Искам
Лили”, "Перверзен съм като писател”, "Всички жени са като всички мъже”
и др.
Не се оплаквам от скука. През пролетта си говоря с лястовиците. Те ми
разказват какво е да летиш към гнездото си, аз им разказвам какво е
да си гнездо. През лятото си говоря със змиите. Те ми разказват какво
е всички да се крият от змиите, аз им разказвам какво е да криеш змии
в себе си. През есента си говоря с лястовиците. Те ми разказват
какво е да отлетиш от гнездото си, аз им разказвам какво е да си
гнездо. През зимата си говоря с бялата смърт. Тя ми разказва какво
е да не можеш да се събудиш, аз й разказвам какво е да не можеш да
заспиш.
Надявам се, че все някога през облаци пушек и пара пред мене ще
изплува старият маневрен локомотив и ще ме залашка отново по релсите.
А докато се надявам, ще съм откачен.

С почит:



3дравей, наборе,
А бе имам един проблем, който искам да споделя само с тебе. Нали
затова сме набори, да си споделяме проблемите. От няколко дни съм в
Германия, времето е хубаво, уж всичко е окей, а не мога да намеря
място на чорапите си. Аз съм свикнал, като си събуя обувките в
коридора и хвърля ризата на леглото, по пътя за хола да изхлузвам
чорапите си и по-късно, когато отивам към тоалетната, с шут да ги
запращам към пералнята. Години съм го правил, разбираш ли, в България
на сън да ме бутнеш, единия ще ти го изуя в коридора, другия в кухнята,
а тук не мога. Направо ще се побъркам. Имах такъв случай: изух единия
чорап до вратата на банята, другия - в средата на хола, седнах пред
телевизора да разглеждам едни рекламни брошури на БеЕмВе, а мисълта
ми все в чорапа пред банята. Не издържах, скокнах, изритах чорапа по
посока на хола и излязох на балкона да изпуша две цигари за успокоение.
С първия фас уцелих долу в градинката една скулптура по главата, но
с втория нищо не направих. Половин час се каних да уцеля с фаса
другата скулптура, но какво ми стана, не знам, по едно време забелязах,
че съм сложил фаса в джоба си. Дяволска работа. Изпотих се от
напрежение, разбираш ли. Седнах пак пред телевизора, но се вторачих
в чорапите си - единият беше отишъл под стъклената масичка, а другият
си стоеше точно в центъра на килима. От горния етаж се разплака
някакво бебе, но в два часа млъкна. Точно в четири продължи да плаче,
което ме изнерви допълнително. В четири часа и една минута пристигна
водопроводчик - тоалетното казанче изпускало по три капки на ден,
което налагало да се подмени казанчето. Побеснях и изритах единия чорап
от хола в кухнята. Седнах пред телевизора и се опитах да не мисля за нищо,
но пък се появи нов проблем - нямаше програма като за мене. По първи
канал - само животни. По втори канал пък обратно - никакви животни. По
трети канал - само любов. И никакъв секс, разбираш ли? По четвърти -
само секс. Просто щях да умра. Но когато се улових, че гледам тя как
му нахлузва презерватива, а това ме кара да мисля за чорапа в кухнята -
зави ми се свят. По всичко изглеждаше, че щастливият период от живота
ми окончателно си беше отишъл. Хванах внимателно с пръстите на десния
си крак чорапа от хола и го изхвърлих като мръсно коте в коша за пране.
Но се заклех повече така да не правя. Отидох в кухнята и с един шут
изпратих другия чорап в горния й ляв ъгъл. Където той просто залепна.
Добре, кажи ми, братче, що за общество е това, където човек няма миг
спокойствие? Към това ли отиваме? Затова ли вдигахме двата пръста?
Толкова съм объркан. Изглежда, че когато границите между държавите
вече изчезват, човек само по чорапите си може да познае къде се намира.
Наборе, извинявай, че обобщавам, но мисля, че животът ни премина
напразно - борихме с хората, а е трябвало да се борим с чорапите си.
Слава богу, че поне децата ни ще тръгнат към Европа боси.

Твой верен набор