Не сколасахме с четата, байо. Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българийо. Като псета ни клаха. И нека.
Робува си роба робията. Че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха, и ни сочеха подли пътеки.
Затуй ли главите ни горди анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица мълчалива кръвта ни попиваше.
Че ден бе! Кънтяха челата ни. Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът. Орлици се виеха тежко.
И сбъднах молитвата. Спяха телата ни - парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе: - Ще възкръснат ли в Българско живите!
Ветровете са нашите мисли и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали - двеста неми зловещи камбани.
По-мъртви от мъртвите, мили народе, по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар