Простете, мистър Пинтър!

Мартин Карбовски
в-к Новинар

Харолд Пинтър, болен от рак, в запис при получаването на Нобеловата награда каза от инвалидната си количка - военното нахлуване в Ирак е "бандитски акт на нагъл държавен тероризъм". Умиращият драматург поиска двамата лидери на САЩ и Великобритания да бъдат изправени пред Международния наказателен съд. Пинтър размаха костеливия си юмрук като пример - това е правото на силните днес.
Така правят Големите - дори в играта със смъртта не спират да пишат история, опитват се да ни кажат нещо - без пиета и празнуване на годишнини. Пинтър направи това на другия край на планетата, някъде в САЩ. В същото време у нас, в царството на моралните стойности и светлите писателски примери, се случиха съвсем други неща. Мистър Пинтър няма да разбере за тях. Лошото е, че ние ще ги знаем.
България няма да се изтегли от Ирак. Простете, мистър Пинтър - един народ, непрекъснато наричан "малък", няма сили да се противопостави на каквото и да е решение на своите политици. Дори тези решения да противоречат на предишни техни решения. На власт е една коалиция, която бе избрана с обещание за незабавно изтегляне от Ирак. Но нещо се е променило, скръцнали са прешлените на наведеното ни правителство и никой не помни какво се каза през лятото.
Простете, мистър Пинтър - все още има страни в Европа (да, в Европа), чиито управници се надяват никой да не помни обещанията им, а ако ги помни, просто да се примири, че "тук животът е такъв". Все още има парламенти в Европа, които с мишкуване определят бъдещето и държавната политика. Мишкуване, докато преговарят с "големите братя". И мишкуване, докато прокарат интересите на "големите братя" като официална политика. Все още има хора в тази страна, които смятат промяната за поклон в друга посока, а не изправяне на милиони гърбове.
Мистър Пинтър, вие не знаете кой е Станишев и не ви и трябва. Но ние знаем и на нас също вече започва да не ни трябва да го познаваме. Млад човек, дошъл с идеята, че може да промени събитията или поне начина на правене на събитията тук, в слабините на Европа. Натискът е преголям явно - мислят си обикновените избиратели на най-младия премиер в Европа. Но всъщност натискът е толкова голям, колкото е голяма липсата на съпротива - ако вярваме на физичните закони на Балканите.
Това, което Пинтър никога няма да разбере, е как едни хора в Европа ги лъжат в очите и те се правят, че вярват. Вярват без полза, заблуждават се на загуба. Не са като американците, чиито заблуждения всъщност днес се наричат "патриотизъм извън границите на страната". В момента вярваме, че новите рейнджъри в Ирак ще бъдат без оръжие. В Ирак без оръжие?! Нация от умиращи пинтъровци е за предпочитане пред нация, вярваща, че в Ирак може да се ходи по улицата без оръжие.
Същата нация вярва на мантрите от сорта - ние не можем да напуснем Ирак, защото там дадохме много жертви (военният министър Веселин Близнаков). Лъжата понякога е умна, но по-често е безчовечна и сама себе си обосновава. Същата нация се прави, че вярва на друга мантра - "... все пак трябва да вземем участие в следвоенното възстановяване в Ирак". Поне един отвратен Пинтър в тази страна трябваше да се разболее от такава лъжа - но няма.
Лъжат ни, мистър Пинтър, лъжат и крещят, че са единствени. Жертвите ще продължават да пристигат и ще служат за оправдание за още жертви. Никой не иска да види онова, което вижда Пинтър - Ирак е по-лошо блато от Виетнам.
Лъжата идва с едно-единствено оправдание - че сме малка страна. Че нищо не зависи от нас. Затова и медиите не се занимават много с нещата, които ни правят малка страна. Не се занимават дори с проблема на бъдещите 7 години, където българските медии така и не разбраха с колко точно милиарда ги ощетиха предложенията на Блеър в европейския проектобюджет. Тук просто живеят хора, които не се интересуват от себе си и не знаят, че няма малки страни, а има малки хора. За това - простете, мистър Пинтър, не се познаваме, но и по-добре.