Гроздан Караджов
в-к Стандарт
БТК ще стане офшорка. Собствениците й от "Вива Венчърс" се сливат с едноименно дружество, регистрирано в Кипър. Това стана ясно преди два дни от разрешение на Комисията за защита на конкуренцията. Тя одобри концентрацията, както и преминаването на "Вива" в ръцете на исландеца Тор Бьорголфсон. Сделката се извършва чрез фонда му "Новатор", който също е офшорка - регистриран на Британските Вирджински острови. Така БТК вече няма да плаща данъци в страната, а собствеността на компанията е поставена под сериозна въпросителна.
Регистрацията в офшорна зона на практика не позволява да се проследят истинските собственици. Това ще наруши и основното изискване на приватизационната процедура - да не се допускат офшорки в БТК.
Какво следва оттук за БТК, коментира Гроздан Караджов, бивш главен секретар на Министерството на транспорта и телекомуникациите и бивш шеф на борда на БТК, в предаването "Часът на Милен Цветков", излъчено на 29. 12. 2005 г. по Нова телевизия.
БТК минава в други ръце. Но това не е новина. Това беше новина през 2003 г. Още тогава тази офшорка съществуваше и в пресата бяха нарисувани начините, по които БТК ще стане офшорна фирма. Тогава имаше реакции, за момент беше спряна приватизацията, прокуратурата се намеси. Но управляващите ни увериха, че това няма да се случи, казаха, че договорът е написан перфектно, и го засекретиха. И днес същата тази фирма, известна повече със съкращението си "Топко"-Кипър, всъщност получи разрешение да се слее с едноименната "Вива Венчърс" от Виена, която е собственик на БТК. "Вива" от своя страна трябваше да бъде собственост на "Адвент", но тъй като стана вече собственост на офшорна компания, няма как да се разбере чия е. Преди 3 г. тези хора говориха тези неща (виж карето). Три години по-късно всички те са уволнени и вече не са част от управлението на БТК. Става дума за една перфектна лъжа, която се извърши тогава по време на приватизацията на БТК. Въпреки спирането на сделката и уверенията, че БТК няма да попадне в офшорни компании, откъдето да се източват средствата на компанията.
Но сега се оказва, че реално печалбата на БТК няма да може да бъде установена в България. Както виждате, с днешна дата КЗК е направила една галимация, която е юридически несъстоятелна. Това, което са решили вчера в КЗК, е едно замитане под килима на проблема, който се създаде още при приватизацията. Дойдоха едни хора, които се наричат Лондонското лоби около царя, което много набързо скалъпи няколко много важни сделки, едната от които БТК. Те записаха в стратегията за приватизация на БТК, че им трябва много голям инвеститор с над 200 млн. реални инвестиции. А защо им беше този инвеститор, така и не стана ясно, след като впоследствие се яви едно ООД от Виена - "Вива Венчърс". И когато бе повдигнат въпросът, че към началото на процедурата това ООД дори не е съществувало, те казаха: "Да, но зад него стои един митично богат фонд "Адвент". Тогава аз предоставих копия от всички документи, до които се добрах, за да се види, че в договора няма никакви ангажименти на богатия фонд, а има само ангажименти на едно ООД. Това е типичната пирамидална структура
от тези, каквито си спомняме от 1996 година. Нищо по-различно. Впоследствие в документа разкрихме, че не само че това ООД няма да носи никаква отговорност, ами собствеността на БТК се разбива в 15 офшорни компании, всичките са Вирджински острови, Кипър, Кайманови острови. Това са нашите пари и техните избегнати данъци. Това трябва да стане ясно. Докато БТК плащаше над 200 млн. евро всяка година данъци, тази сума драстично ще намалее след сегашния маньовър. Ще лишим държавния бюджет от 200 млн. евро годишно. Направеното от КЗК е голяма галимация защото на практика Тор Бьорголфсон им е предоставил един договор, сключен със самия него, с друга негова фирма. Който гласи, че неговият фонд "Новатор" ще управлява БТК, но ще я управлява така, че нямало да има контрол върху нея. И КЗК погледнали договора, който е все едно, че ти си си направил договор сам със себе си, разгледали го много внимателно и казали - "ами той няма да има контрол, затова разрешаваме на "Новатор" да стане мениджърско дружество на БТК". По тази линия за една година ще бъдат дадени 36 млн. лева възнаграждение за мениджмънта на БТК. Да сте видели с нещо да се е подобрила услугата на БТК?
Какво следва от казаното дотук? Трябва да се извади договорът на държавата с "Вива Венчърс" и да се види какво точно е записано там и дали той се изпълнява. Защото това сливане на офшорката с виенското ООД е нарушение на този договор. Точно това трябва да провери прокуратурата - как са ни излъгали. Че са ни излъгали, няма съмнение. Или в момента се нарушава договорът за приватизация на БТК, следователно при данни за възможно престъпление прокуратурата е длъжна да се самосезира. Или пък някой чиновник някога е пропуснал да запише този ангажимент към купувача и сега се е намерила вратичка БТК да стане офшорка. Ако е така, този държавен чиновник, пък бил той и министър, тогавашен или настоящ, трябва да си понесе своето, трябва да се изправи пред Темида и ако е сгрешил, да види решетките.
31.12.05
29.12.05
Иван Костов
Как бързо лети времето в демократична България! Само в нашата мила Родина е възможно главния асистент в катедра "Научен комунизъм" на ВМЕИ "Вл. Илич Ленин" да се превърне в най-върл враг на комунизма в период от 11 години. Само в България е възможно през Декември 1989г. да възхваляваш Партията и Перестройката във в-к Дума, а през 1990г. да си депутат и финансов министър на СДС.
Голямата мечта на Иван Костов, според познаващите го, била да стане член на БКП, но за съжаление малко преди да се осъществи дойде 10 Ноември 1989.
Някои го считат за най-успешния министър председател, но може би "успехите" се дължат на факта че след Виденов единствения възможен път за българската икономика беше нагоре.
Под неговото управление беше приватизирана за $100,000 БГА Балкан, извършиха се скандалните приватизации чрез РМД, появиха се "Олимп", г-н 10%...
28.12.05
Петрол срещу храни
Още по темата тук.
В заключителния доклад на комисията на комисията на ООН, оглавявана от Пол Волкър, разследваща злоупотребите по хуманитарната програма на ООН за Ирак ''Петрол срещу храни'', посочи, че БСП е получила 3 млн. барела иракски нефт в нарушение на наложено ембарго. Изводите потвърдиха съобщенията във в. ''Ал Мада''. Програмата започва от 1991 г. и продължава до 2003 г. За БСП са били отредени общо 8 млн. барела, от които са доставени малко над 3 млн. Според таблица към доклада доставките са осъществени през две компании - "Братя Василеви" и "Машиноимпорт".
Докладът изброява три договора, по които като ползвател на петролните бонове е записана БСП. Доставките за БСП са свързани и със скандалния руски политик Владимир Жириновски, за когото според комисията "Волкър" са били предназначени общо 73 млн. барела нефт. Най-малко 28 петролни доставки, предназначени за Жириновски, са били финансирани от базираната в Тексас компания "Бейойл", срещу чийто президент Дейвид Чалмърс и неговия заместник - българина Людмил Дионисиев, бяха повдигнати обвинения в злоупотреби по "Петрол срещу храни". Чалмърс и Дионисиев, бивш директор на "Химимпорт" от социалистическо време, бяха арестувани през април в САЩ.
В докладите на българските Националната разузнавателна служба (НРС) и Националната служба "Сигурност" (НСС) по петролния скандал има достатъчно улики и доказателства, че лица и фирми, близки до Висшия съвет на БСП са заобикаляли или са правили опит да заобикалят петролното ембарго, като използват програмата "Петрол срещу храни" за трупане на печалби. Това бе потвърдено и от един от бившите депутати от НДСВ, член на парламентарната комисията Тошо Пейков, който твърдеше, че е прочел докладите. По думите му там нямало доказателства печалбите да са отчислявани във Висшия съвет на БСП, но са визирани "все хора, които са се афиширали като представители на БСП, служители на бившата ДС, бивши посланици".
Скандалът в България, започна с публикация на иракския вестник “Ал Мада”, според който БСП и българската фирма "Ирак бул ойл" получавали подкупи от режима на Саддам. Тогава от централата на бившите комунисти - "Позитано" 20 - сами обявиха, че фирма на собственика на вестника на социалистите "Дума" Петър Манджуков, е сключила законна сделка по програмата на ООН "Петрол срещу храни", а неин консултант е бил членът на ВС на БСП проф. Захари Захариев.
В заключителния доклад на комисията на комисията на ООН, оглавявана от Пол Волкър, разследваща злоупотребите по хуманитарната програма на ООН за Ирак ''Петрол срещу храни'', посочи, че БСП е получила 3 млн. барела иракски нефт в нарушение на наложено ембарго. Изводите потвърдиха съобщенията във в. ''Ал Мада''. Програмата започва от 1991 г. и продължава до 2003 г. За БСП са били отредени общо 8 млн. барела, от които са доставени малко над 3 млн. Според таблица към доклада доставките са осъществени през две компании - "Братя Василеви" и "Машиноимпорт".
Докладът изброява три договора, по които като ползвател на петролните бонове е записана БСП. Доставките за БСП са свързани и със скандалния руски политик Владимир Жириновски, за когото според комисията "Волкър" са били предназначени общо 73 млн. барела нефт. Най-малко 28 петролни доставки, предназначени за Жириновски, са били финансирани от базираната в Тексас компания "Бейойл", срещу чийто президент Дейвид Чалмърс и неговия заместник - българина Людмил Дионисиев, бяха повдигнати обвинения в злоупотреби по "Петрол срещу храни". Чалмърс и Дионисиев, бивш директор на "Химимпорт" от социалистическо време, бяха арестувани през април в САЩ.
В докладите на българските Националната разузнавателна служба (НРС) и Националната служба "Сигурност" (НСС) по петролния скандал има достатъчно улики и доказателства, че лица и фирми, близки до Висшия съвет на БСП са заобикаляли или са правили опит да заобикалят петролното ембарго, като използват програмата "Петрол срещу храни" за трупане на печалби. Това бе потвърдено и от един от бившите депутати от НДСВ, член на парламентарната комисията Тошо Пейков, който твърдеше, че е прочел докладите. По думите му там нямало доказателства печалбите да са отчислявани във Висшия съвет на БСП, но са визирани "все хора, които са се афиширали като представители на БСП, служители на бившата ДС, бивши посланици".
Скандалът в България, започна с публикация на иракския вестник “Ал Мада”, според който БСП и българската фирма "Ирак бул ойл" получавали подкупи от режима на Саддам. Тогава от централата на бившите комунисти - "Позитано" 20 - сами обявиха, че фирма на собственика на вестника на социалистите "Дума" Петър Манджуков, е сключила законна сделка по програмата на ООН "Петрол срещу храни", а неин консултант е бил членът на ВС на БСП проф. Захари Захариев.
27.12.05
Др. Людмил Дионисиев
Един от специалистите по комунистическите куфарчета от зората на демокрацията. По думите на другаря Луканов, Дионисиев е "специалист номер едно по нефта" в България. Бивш директор на Химимпорт, братовчед на друг партиец и директор на Машиноекспорт Борислав Дионисиев.
Емигрира в САЩ веднага след падането на партията от власт и, незнайно как, след година-две е вече заместник директор на Bayoil, компания за търговия с нефт с няколко-милиарден оборот. Явно за верните другари Американската мечта е на една ръка разстояние.
Арестуван през Април 2005 за злоупотреби по програмата "Петрол срещу храни". Засега изглежда, че дори и партията-майка този път няма да успее да го спаси.
23.12.05
Агент Алберт срещу мутрата Пенков
- Започва "Коритаров Live". Днес точно 23 декември, ден преди коледните празници, ще ни гостува зам.-министър на вътрешните работи. Това е г-н Камен Пенков. Темата, както сме я обявили, е: "От какъв тип граждански контрол има нужда МВР".
Иначе в пресата тази сутрин има още достатъчно сериозни допълнителни поводи за разговор с него. Добро утро, сега казвам на г-н Пенков.
- Добро утро.
- Нека да започнем с една публикация от днешния брой на в. "Стандарт", която всъщност цитира информация на световноизвестната британска радиостанция Би Би Си.
Хазартен бос е №1 в мафиотския списък - става дума за това, че български хазартен бос е №1 в мафиотския списък на поверителния доклад на Европейската комисия. - Това стана ясно от излъчен в сряда по Би Би Си материал, в който отново се твърди, че ЕС има неофициален регистър на български престъпни босове. Според материала на журналиста Малкълм Брабънт, когато името на въпросния бизнесмен се спомене пред български полицаи, те започват да треперят.
Г-н Пенков, има ли такъв хазартен бос или бизнесмен, от чието име българските полицаи започват да треперят?
- Г-н Коритаров, аз бих искал да започнем нашия разговор по един друг начин. Обикновено, идвайки в студио, е нормално гостът, поканеният, да благодари за поканата.
- Ами благодарете.
- Така. Нямам повод да благодаря предвид факта, че не съм поканен.
- Неканен ли сте?
- Точно така.
- А как дойдохте?
- Ами, за зрителите ще поясня, вие знаете много добре как дойдох.
- Как дойдохте?
- Ще обясня, имайте търпение. Както много добре знаете, по предварителен сценарий днес на моето място трябваше да седи друг колега.
- Иван Чобанов.
- Иван Чобанов, точно така.
- Директор на Национална служба "Сигурност" (НСС).
- Така. Предвид някои негови неотложни ангажименти от пресцентъра вчера към вас бе отправено предложение да бъде заменен с мен.
- Да. И аз казах на Явор Симов добре, щом имате такава идея, нека дойде г-н Камен Пенков.
- Така. Това вероятно сте го казал, но сте го казал в един втори разговор с г-н Явор Симов, който е директор на нашия пресцентър. Първата ви реакция е била, че... аз не желая да разговарям с този престъпник, тъй като неговото място е в съдебната зала, а не в студио.
- Колеги, обадете се на Явор Симов тутакси, включете го в ефир, защото това, което говори Камен Пенков, меко казано, е абсолютна инсинуация. Не само че не отговаря на истината, но аз дори не бих го определил и като недоразумение, защото това не е недоразумение. Светкавично Явор Симов в ефир, ако обичате.
- Аз също настоявам.
- Тутакси Явор Симов да се обади, защото това, което говори Камен Пенков, е скандално. Веднага да се включи Явор Симов.
- Да, аз също го намирам за скандално.
- Това е абсолютен скандал, първо. И ако това беше вярно, на ваше място не бих дошъл.
- Дойдох знаете ли защо, г-н Коритаров?
- Не, нямам представа.
- Ами защото храня някакви симпатии към предаването, което водите вие.
- А, предполагам че е така.
- Така е. Така е и ще ви обясня защо.
- Имате възможност. Нека да ви кажа само едно нещо. Аз се бях обаждал на вашия личен мобилен телефон, дори имам го тук в моя апарат. Вие знаете как да ми се обадите, можехте да ме питате. Яворе, добро утро.
Явор Симов: Добро утро.
- Току-що г-н Камен Пенков съобщи, че когато... хайде, ще си говорим на "вие", въпреки че си говорим на "ти" неофициално - когато ми съобщихте, че тук няма да може да бъде г-н Иван Чобанов, директорът на НСС - и впрочем аргументите, с които мотивирахте, че той няма да бъде, бяха доста различни от това, което казва г-н Камен Пенков.
Не заради негови неотложни ангажименти, а заради това, че той би искал (което е абсолютно, споделям го като принцип) работата на НСС да остане в пълна дискретност, което е нормално и професионално за всяка такава служба.
И г-н Пенков твърди, че когато сте ми предложил той да дойде, аз съм казал - не искам да разговарям с този човек, защото той е престъпник и мястото му е в съдебната зала. Кой сега какво си измисля, искам да знам?
Я. Симов: Значи, точните думи, ако трябва да бъда честен, това, което беше ваша реакция първоначална, бяха - за какво ми е този престъпник, той не е за мен, той е за съда.
- Ама не съм казал такова нещо, Яворе, не си измисляй. Това сега евтино активно мероприятие ли е или е някаква друга простотия?
- Не, аз съм далеч... Значи много хора мен ме познават, като колеги, какъв човек съм аз. И не бих измислил такова нещо.
Аз също се учудих на вашата реакция. И вие сам казахте, че ви трябват няколко минути да помислите, тъй като не знаете какво да правите този човек във вашето предаване.
И след около десет минути, след като мислихте, ми се обадихте. И тогава ми казахте, че...
- Моите думи бяха, че няма смисъл да идва г-н Камен Пенков, Яворе... Моите думи бяха, че след като г-н Чобанов няма възможност и не желае да бъде в това предаване, няма особен смисъл да идва г-н Пенков, защото г-н Бойко Коцев беше вече в друго предаване. Други зам.-министри бяха на други места... и няма смисъл да правим евтин PR на МВР.
- Да, точно така. Но ние не говорим за местен PR, а говорим за събеседник във вашето предаване, с който да дискутирате в края на годината проблеми, мероприятия, факти, които са се случили в това министерство.
- Яворе, доста елементарно, моето момче. Позволявам си така да ти кажа, защото си по-малък от мен. Доста елементарен трик, Яворе.
Толкова елементарен, че дори не си струва да се учи някакво по-специализирано образование, за да се направи. Не се прави така, не се прави така.
- Това е вашата оценка. Истината е друга. Вие най-добре разбирате как се прави.
- Не се прави така, защото когато общуват медии, знаеш, че има един елемент на коректност. И аз не случайно пожелах да се включиш в ефир, защото нямам никакви притеснения от това какво съм казал.
- Да, аз нямам нищо против да се включа в ефир и да кажа това какво си говорихме вчера с вас. Само че не ви прави чест, когато говорите по телефона едно, в ефир да казвате съвсем друго, което не ви е във ваша полза.
- Яворе, Яворе.
- Да, слушам ви.
- Така, изслушайте ме сега. Абсолютен факт е, че от известно време аз говоря принципно за това, че на МВР и на българската полиция не бива и не трябва да им се позволява да превишават своите правомощия, както това се случи в случая с Ангел Димитров-Чората, когато практически беше извършено едно престъпление.
Ако имате някаква обида или имате нещо да ми казвате, не по този инсинуативен начин, Яворе. Това не е случайно предаване. Това не е предаване, в което могат да се правят евтини полицейски трикове...
- Аз не казвам, че е случайно предаване, г-н Коритаров. Извинявайте, че ви прекъсвам. Гледам го почти всяка сутрин.
- ... елементарни, толкова елементарни, колкото е културата на поведение на цялата тази система. Аз не съм човек, който може да каже такова нещо.
К. Пенков: Протестирам срещу подобна...
- Аз не мога да разбера, бе... Чакайте! Ало?
- Г-н Коритаров, протестирам срещу подобни квалификации.
- Ало?
Я. Симов: Да, чувам ви, г-н Коритаров, но всичкото това, което казвате, показва за пореден път вашия стил. Значи вие говорите неща, които са определени квалификации.
Вие нямате коректност във вашето предаване, ако трябва да си говорим по този начин, както вие започвате разговора.
- Яворе, Яворе, ако знаех, че такова нещо ще ми сглобиш, толкова евтино, щях и аз да се подготвя, бе.
- Съжалявам, но аз съм бил абсолютно коректен винаги с вас и с абсолютно всяка друга медия, с която съм имал контакти. Но просто начинът, по който и вие контактувате и обяснявате нещата... аз не съм съвсем съгласен с това, което казвате.
Но мисля, че това не е спор, който трябва да водим по този начин.
- Яворе, виж сега, значи не ме принуждавай, аз трудно мога, първо, да ти кажа...
- Да?
- Един разговор по телефон няма доказателствена стойност. И аз нищо друго не мога да ти кажа... че не съм казал, защото няма как да го докажа.
- Значи ние не говорим за разговор по... за доказателства... ние говорим за принципни неща. И вие, ако сте човек, който държите на думата си и сте честен, бихте го признали това нещо. Аз не съм човек, който ще си измислям такива неща, нали?
- Яворе, ама аз първо нека да обясня. Не съм поканил Явор Симов да си говоря, защото ако исках да си говоря с Явор Симов, той щеше да е тук, в залата.
- Съжалявам, вие ме набрахте по телефона, за да ме питате за моята позиция. Аз ви казах каква е, защото това беше фактът.
- Инсинуатори, спекуланти и интриганти, това са... само такива хора могат да сглобят подобна нелепост. Когато си говориш с един човек по телефона...
- Това е ваше твърдение.
- ... когато си говориш с един човек по телефона, си говориш с един човек по телефона. Когато си поканил един човек в студио, говориш пред ефир...
- Това го разбрах. И вие искате сега да ми кажете, че това, което вие ми казахте по телефона, трябва си остане само по телефона, а не в ефир, така ли?
- ...аз го казах, че когато Иван Чобанов не може да дойде, няма смисъл да идва човек, който да прави евтин PR. Г-н Камен Пенков ми беше предложен и аз казах - добре, ще говорим и с г-н Пенков.
Предполагах, че имаме добри отношения, но сега от това, което чувам, смятам, че за пореден път българското МВР нещо се е объркало. Дълбока грешка.
- Това е вашата квалификация, г-н Коритаров, защото вие не искате да си признавате това, което говорите.
- Грешка. Яворе?
- Да, чувам ви.
- Не ти прави чест, мойто момче. Хайде дочуване, весели коледни празници. Много долен...
- Мерси, и на вас, г-н Коритаров. И лека работа.
- ... изключително долен... И лично аз просто няма да се занимавам повече с пресцентъра на МВР. Благодаря, благодаря на Явор Симов. Чудя ви се, г-н Пенков. Тогава защо...
К. Пенков: И аз ви се чудя. И аз ви се чудя, г-н Коритаров.
- За какво ми се чудите?
- Как може да си позволявате подобни квалификации. Знаете ли защо съм тук?
- Вие, честно, от мен чухте ли да съм ви казал? Аз ви казах - добро утро, добре дошъл. Тази инсинуация, г-н Пенков, не знам каква е нейната цел, мога само да предполагам, мога да предполагам и какъв е нейният характер, но това са нелепости.
А за да бъдете вие в това студио, вие сте гост, официален и ако на някого бъде казано - този престъпник по-добре да е в съдебната зала, а той дойде, значи той просто няма достойнство. Следователно аз си правя някакви други изводи.
Но аз не си ги правя, защото не съм казал такова нещо. И не това е целта. Между другото как се развива вашият застрахователен... охранителен бизнес?
- Никога не съм се занимавал със застрахователен бизнес. Сега, ще ви моля, нека да не изместваме темата. Дошъл съм тук именно воден от чувство за собствено достойнство и воден от чувство на отговорност към институцията, която представлявам.
- Много елементарен трик. Изключително елементарен трик. Просто, да ви кажа, будите у мен една... такава енергия събуждате точно на 25 декември. Защо така елементарно бе, г-н Пенков? Толкова примитивно...
- Вие сте енергичен човек и сте го показал.
- Такава омраза лъха от вас.
- Искам още веднъж в ефир да чуя от вас, вие казахте ли това нещо по отношение на мен?
- Току-що обясних на Явор Симов, че такова нещо не съм казал. Дори му поисках мобилния телефон на Иван Драшков, за да му честитя повишаването в чин.
Използвам ефира, ако ни гледа, да му кажа - честито. Заради това, че е генерал-майор, един много симпатичен човек, професионалист, ерудит, който не би си позволил такова нещо.
- Аз вярвам на това, което казва колегата Симов, тъй като той го потвърди и в присъствието на министъра на вътрешните работи.
- Е, г-н Пенков, ето, уважаеми зрители, случая "Чората" - вярата, че МВР не е нарушавало правата си при убийството на Чората. След това се наложи втора медицинска експертиза, която показа, че убийството на този човек е причинено в резултат на неправомерно употребена сила.
Те си вярват помежду си и представят тази вяра за истина. Аз ви казвам, такова нещо не съм казал.
Те сега ми сглобяват някаква (не знам как се нарича това и на какъв език) постановка и аз какво трябва да направя? Аз какво трябва да направя сега, г-н Пенков?
- По отношение на постановките, струва ми се, че се изразявате твърде професионално. Това показва известен опит, квалификация.
- Разбира се, че се изразявам професионално, г-н Пенков. Да, точно така, професионално. Само че ще ви кажа, вие дори нямате въображение какво правите в момента.
Какво искате да ви кажа, а? Как работи румънското контраразузнаване, това ли да ви разкажа, или югославското? А, г-н Пенков, хайде, моля ви се, ако искате, отивайте си.
- Пъдите ли ме?
- Ако искате, ако не се чувствате комфортно, заповядайте, вратата е зад вас.
- Ако ме пъдите, на изпроводяк искам да ви кажа нещо. Не само аз, колегите от тази система, за която вие употребихте една оскърбителна квалификация, за нейното ниско ниво на култура на системата...
- Абсолютно ниска постановка е това, примитивна...
- Така. Сме възмутени, г-н Коритаров, от двойния стандарт, който вие използвате. Категорично. И веднага мога да го докажа това нещо. И веднага мога да го докажа. Вие посветихте изключително много време да манипулирате...
- А, ето къде е истината... За Ангел Димитров-Чората.
- ... общественото мнение по повод онзи трагичен инцидент, свързан със смъртта на Ангел Димитров, вие го наричате убийство, убийство.
- Убийство, извършено от български полицаи, точно така го наричам.
- Подобна квалификация е единствено в правото си да даде само съдът. Обърнахте изключително много внимание и отделихте време да коментирате инцидента между студентите и полицаите пред синагогата...
- Истинския мотив да ми сглобят тази постановка, току-що разказва г-н Пенков. Продължавайте, г-н Пенков.
- А, съвсем, съвсем мимоходом отбелязахте една перфектна операция на българските специални служби, свързана с освобождаването на английски гражданин, заложник...
- Много добър мониторинг прави МВР, но много зле се ориентира в съдържанието, г-н Пенков.
- За разлика от вас 70 международни информационни агенции отделиха пространно време...
- Г-н Пенков, аз не съм човек, който прави изкуствен позитивен PR на нещо, което не мисля, че заслужава похвала. Аз съм човек, който се ръководи от принципите и от съвестта си.
От принципите и от съвестта си ви казвам, че такова нещо, което засягаше лично вас, не съм казвал. Това беше причината и да включа Явор Симов.
Вие току-що разкрихте мотивите, за да ми сглобите тази постановка. Това, че не ви харесва как това предаване, единствено може би в България, се противопоставя на опитите за установяване на полицейски произвол.
В една демократична държава има съд и този съд трябва да прецени какво е извършила българската полиция, г-н Пенков. А не вие и не който и да било чиновник или дори той да е министър, зам.-министър или какъвто и да е.
- Г-н Коритаров, аз ви давам последен шанс.
- Какво ми давате вие?
- Давам ви последен шанс да ми поднесете публично своите извинения по отношение на квалификациите, които сте отправили към мен. В противен случай, тъй като заговорихте за съд, аз възнамерявам да потърся своите права в съдебна зала, където ще бъдем ние двамата с вас, заедно с още други хора, но ние двамата ще бъдем с различен статус.
И на изпроводяк, тъй като заговорихте за съвест, аз си тръгвам, искам да ви кажа нещо. Впечатлява ме...
- Вижте сега, чакайте да ви обясня какво прави г-н Пенков...
- Г-н Коритаров, нали сте ме поканили да кажа нещо.
- Един телефонен разговор, който е за поканване на гост. В резултат на това ръководителят на пресцентъра твърди, че аз съм казал нещо, което не съм казвал.
Човекът, който е засегнат, казва: "Искам да ми се извините, иначе ще ви съдя. За какво да ви се извинявам, след като не съм го казвал?"
- За това, че сте ме нарекли престъпник, за трети път го повтарям.
- За какво да се извинявам, след като не съм го казвал. Единственото, което съм направил наистина, това е работата ми по случая "Чората", чиято цел беше да покажа... в опит да се покаже какво наистина се е случило.
- Не коментираме случая "Чората".
- Напротив, вие започнахте с това.
- Не, вие започнахте.
- Не, вие започнахте сега да ми говорите за Чората.
- Не коментираме случая "Чората", аз ви казах, очаквам от вас извинение, а чрез мен и към институцията, която представлявам, защото вие, ако атакувате лицето Камен Пенков, бих го подминал, естествено с необходимото достойнство.
- Г-н Пенков, не е това начинът в една демократична държава да се разговаря с журналист. Аз съм в правото си да задавам въпроси.
- Как, ето, ние разговаряме пред една, надявам се, многомилионна аудитория.
- И аз се надявам. Но искам да ви кажа, че това не е достойно за разговор, защото аз задавам въпроси, аз не употребявам квалификации. Вие тук дойдохте агресивен, нападателен и казвате вие сте ме нарекъл престъпник, мястото ми е в съда. Откъде накъде, аз кой съм, та да ви пращам в съда.
- Позволявам си...
- Кой съм аз, та да ви пращам в съда?
- ... да ви дам една препоръка - да не злоупотребявате с категориите морал, съвест, чест и вие знаете защо ви го казвам. И така, г-н Коритаров, вие знаете много добре защо акцентирам върху това нещо.
- Не ми давайте препоръки.
- Позволявам си.
- Не си позволявайте да ми давате препоръки.
- Може да ги приемете, може да не ги приемете.
- Аз съм ви поканил да водим разговор. Не съм очаквал от вас такава безумна агресия за нещо, което не се е случило. Вие разбирате ли?
- Няма никаква агресия, отново правите опит за...
- Ако искате да защитите МВР, защитете го с дела, защитете го с дела, защото, ето какво пишат вестниците. От обявените вчера дела няма нито едно срещу босове от престъпния свят, в. "Стандарт". Защитете името на МВР с работа, с професионализъм.
- Ние го правим.
- Направете го и тогава ще бъдете подкрепени, но не с агресия. Просто се чудя за какво става дума? Изненадахте ме наистина.
- Няма място за никаква агресия, просто едно адекватно на вашето поведение.
- Истински ме изненадахте, просто ме учудихте. Макар че, като се замисля, няма нищо за чудене. Аз от МВР не се страхувам, г-н Пенков. От всичко мога да се стресна, от МВР - не.
А от вас още по-малко. Вашата фирма, когато бяхте шеф на охранителната фирма "Скорпио", тя охраняваше "Позитано" навремето...
- Тя още охранява "Позитано" и не виждам повод да се срамуваме от това нещо.
- Не, аз не казвам за се срамувате, само ще разкажа един случай. Имаше многочасови пленуми на "Позитано" и в зимните часове, когато зимно време се правеха пленуми по няколко часа, нормално е на човек да му се доходи до тоалетната.
До тоалетната се ходеше, аз поне... мен поне ме придружаваше човек от охраната. Само с придружител от охраната ме допускаха до тоалетните на "Позитано" 20. Това са свидетели всичките колеги, които са били там.
Сега, този манталитет, ако искате да го пренесете и в нашето общуване, което се случва за първи път, сега, аз съжалявам...
- Нямам никакво намерение, още повече че не знам дали ви е известен фактът, от 2000 г. аз не се занимавам с охранителен бизнес.
- Не, аз говоря за случай отпреди това, в интерес на истината, 90 и... няма значение, това са детайли, въобще не ме интересува това.
- Направи ми впечатление една фраза във вашето изказване преди малко, че вие не се страхувате от МВР.
- Да, не се страхувам.
Да, това е нещо, което ме радва, че вие виждате в лицето на МВР една сериозна институция, която е в състояние и която го прави, да гарантира...
- Аз виждам в МВР това, което виждат, както вие се изразихте, многомилионната аудитория - вас, вас виждам. А какво си мислят за вас? Добро утро. Добро утро, оправете телефона.
Зрителка: Ало.
- Добро утро, какво мислите за този разговор, който водим с г-н Камен Пенков?
- Ще ви кажа какво мисля.
- Кажете.
- Той е дошъл тук просто с някаква цел. Предаването ви е превъзходно. Показвате цялата истина на цяла България. А те зад гърба ви явно вършат нещо.
- Така, благодаря ви, че има още обаждания. Добро утро.
Зрител: Добро утро, г-н Коритаров...
- Какво мислите, че иска да ми каже г-н Камен Пенков?
- Аз смятам, че малко се прекалява с хуленето на МВР.
- Така?
- Смятам, че там работят много достойни хора, те са част...
- Работят, разбира се, аз споменах името на един от тях.
- Те са част от гражданското общество и тези цветове черно и бяло, едва ли ще бъдат полезни. Не смятам, че МВР заслужава такова отношение.
- Добре, благодаря ви. Добро утро.
- Добро утро.
- Какво иска да каже г-н Камен Пенков? Не се чува нещо. Последно, добро утро.
Зрителка: Добро утро.
- Какво иска да ми каже според вас г-н Камен Пенков?
- Според мен той просто иска да ви заплаши. Искат да превърнат България в една полицейска държава. Искат всички да треперим, да се страхуваме, да убиват безнаказано. Това иска да каже.
- Е, няма да стане, госпожо, няма да ме заплаши, няма... по никакъв начин не може да ме сплаши.
- И аз така смятам, защото вие сте личност, уважавана от многомилионната ви аудитория.
- Благодаря ви. Всъщност аз няма да бъда сплашен, не мога да бъда сплашен или накаран да мисля по различен начин, от начина, по който мисля.
Можете да направите така, че да бъда махнат от това предаване, в силата ви е, в правото ви е да окажете натиск и въздействие да бъда отстранен. Можете да направите всичко, каквото си пожелаете, само не и да ме сплашите.
Българското МВР заслужава наистина професионализъм и патриотизъм такъв, какъвто наистина хора, които обичат България, могат да му го дадат, г-н Пенков.
- Съгласен съм абсолютно с вас. Надявам се, че...
- Така е, ако някой на някого трябва да се извинява, това трябва да бъде не аз, а може би вие за този разговор, който проведохме, защото аз никога не съм си позволявал да ви нападам лично и да ви обиждам.
- Имам свидетел на казаното от вас.
- Нямате свидетел.
- Не, имам и вие го чухте. Той го повтори в ефир. По същия начин ще го повтори пред съответните институции, г-н Коритаров.
- Не ме заплашвайте.
- Не ви плаша.
- Всичко хубаво ви желая.
- Благодаря.
- Дочуване и довиждане.
Иначе в пресата тази сутрин има още достатъчно сериозни допълнителни поводи за разговор с него. Добро утро, сега казвам на г-н Пенков.
- Добро утро.
- Нека да започнем с една публикация от днешния брой на в. "Стандарт", която всъщност цитира информация на световноизвестната британска радиостанция Би Би Си.
Хазартен бос е №1 в мафиотския списък - става дума за това, че български хазартен бос е №1 в мафиотския списък на поверителния доклад на Европейската комисия. - Това стана ясно от излъчен в сряда по Би Би Си материал, в който отново се твърди, че ЕС има неофициален регистър на български престъпни босове. Според материала на журналиста Малкълм Брабънт, когато името на въпросния бизнесмен се спомене пред български полицаи, те започват да треперят.
Г-н Пенков, има ли такъв хазартен бос или бизнесмен, от чието име българските полицаи започват да треперят?
- Г-н Коритаров, аз бих искал да започнем нашия разговор по един друг начин. Обикновено, идвайки в студио, е нормално гостът, поканеният, да благодари за поканата.
- Ами благодарете.
- Така. Нямам повод да благодаря предвид факта, че не съм поканен.
- Неканен ли сте?
- Точно така.
- А как дойдохте?
- Ами, за зрителите ще поясня, вие знаете много добре как дойдох.
- Как дойдохте?
- Ще обясня, имайте търпение. Както много добре знаете, по предварителен сценарий днес на моето място трябваше да седи друг колега.
- Иван Чобанов.
- Иван Чобанов, точно така.
- Директор на Национална служба "Сигурност" (НСС).
- Така. Предвид някои негови неотложни ангажименти от пресцентъра вчера към вас бе отправено предложение да бъде заменен с мен.
- Да. И аз казах на Явор Симов добре, щом имате такава идея, нека дойде г-н Камен Пенков.
- Така. Това вероятно сте го казал, но сте го казал в един втори разговор с г-н Явор Симов, който е директор на нашия пресцентър. Първата ви реакция е била, че... аз не желая да разговарям с този престъпник, тъй като неговото място е в съдебната зала, а не в студио.
- Колеги, обадете се на Явор Симов тутакси, включете го в ефир, защото това, което говори Камен Пенков, меко казано, е абсолютна инсинуация. Не само че не отговаря на истината, но аз дори не бих го определил и като недоразумение, защото това не е недоразумение. Светкавично Явор Симов в ефир, ако обичате.
- Аз също настоявам.
- Тутакси Явор Симов да се обади, защото това, което говори Камен Пенков, е скандално. Веднага да се включи Явор Симов.
- Да, аз също го намирам за скандално.
- Това е абсолютен скандал, първо. И ако това беше вярно, на ваше място не бих дошъл.
- Дойдох знаете ли защо, г-н Коритаров?
- Не, нямам представа.
- Ами защото храня някакви симпатии към предаването, което водите вие.
- А, предполагам че е така.
- Така е. Така е и ще ви обясня защо.
- Имате възможност. Нека да ви кажа само едно нещо. Аз се бях обаждал на вашия личен мобилен телефон, дори имам го тук в моя апарат. Вие знаете как да ми се обадите, можехте да ме питате. Яворе, добро утро.
Явор Симов: Добро утро.
- Току-що г-н Камен Пенков съобщи, че когато... хайде, ще си говорим на "вие", въпреки че си говорим на "ти" неофициално - когато ми съобщихте, че тук няма да може да бъде г-н Иван Чобанов, директорът на НСС - и впрочем аргументите, с които мотивирахте, че той няма да бъде, бяха доста различни от това, което казва г-н Камен Пенков.
Не заради негови неотложни ангажименти, а заради това, че той би искал (което е абсолютно, споделям го като принцип) работата на НСС да остане в пълна дискретност, което е нормално и професионално за всяка такава служба.
И г-н Пенков твърди, че когато сте ми предложил той да дойде, аз съм казал - не искам да разговарям с този човек, защото той е престъпник и мястото му е в съдебната зала. Кой сега какво си измисля, искам да знам?
Я. Симов: Значи, точните думи, ако трябва да бъда честен, това, което беше ваша реакция първоначална, бяха - за какво ми е този престъпник, той не е за мен, той е за съда.
- Ама не съм казал такова нещо, Яворе, не си измисляй. Това сега евтино активно мероприятие ли е или е някаква друга простотия?
- Не, аз съм далеч... Значи много хора мен ме познават, като колеги, какъв човек съм аз. И не бих измислил такова нещо.
Аз също се учудих на вашата реакция. И вие сам казахте, че ви трябват няколко минути да помислите, тъй като не знаете какво да правите този човек във вашето предаване.
И след около десет минути, след като мислихте, ми се обадихте. И тогава ми казахте, че...
- Моите думи бяха, че няма смисъл да идва г-н Камен Пенков, Яворе... Моите думи бяха, че след като г-н Чобанов няма възможност и не желае да бъде в това предаване, няма особен смисъл да идва г-н Пенков, защото г-н Бойко Коцев беше вече в друго предаване. Други зам.-министри бяха на други места... и няма смисъл да правим евтин PR на МВР.
- Да, точно така. Но ние не говорим за местен PR, а говорим за събеседник във вашето предаване, с който да дискутирате в края на годината проблеми, мероприятия, факти, които са се случили в това министерство.
- Яворе, доста елементарно, моето момче. Позволявам си така да ти кажа, защото си по-малък от мен. Доста елементарен трик, Яворе.
Толкова елементарен, че дори не си струва да се учи някакво по-специализирано образование, за да се направи. Не се прави така, не се прави така.
- Това е вашата оценка. Истината е друга. Вие най-добре разбирате как се прави.
- Не се прави така, защото когато общуват медии, знаеш, че има един елемент на коректност. И аз не случайно пожелах да се включиш в ефир, защото нямам никакви притеснения от това какво съм казал.
- Да, аз нямам нищо против да се включа в ефир и да кажа това какво си говорихме вчера с вас. Само че не ви прави чест, когато говорите по телефона едно, в ефир да казвате съвсем друго, което не ви е във ваша полза.
- Яворе, Яворе.
- Да, слушам ви.
- Така, изслушайте ме сега. Абсолютен факт е, че от известно време аз говоря принципно за това, че на МВР и на българската полиция не бива и не трябва да им се позволява да превишават своите правомощия, както това се случи в случая с Ангел Димитров-Чората, когато практически беше извършено едно престъпление.
Ако имате някаква обида или имате нещо да ми казвате, не по този инсинуативен начин, Яворе. Това не е случайно предаване. Това не е предаване, в което могат да се правят евтини полицейски трикове...
- Аз не казвам, че е случайно предаване, г-н Коритаров. Извинявайте, че ви прекъсвам. Гледам го почти всяка сутрин.
- ... елементарни, толкова елементарни, колкото е културата на поведение на цялата тази система. Аз не съм човек, който може да каже такова нещо.
К. Пенков: Протестирам срещу подобна...
- Аз не мога да разбера, бе... Чакайте! Ало?
- Г-н Коритаров, протестирам срещу подобни квалификации.
- Ало?
Я. Симов: Да, чувам ви, г-н Коритаров, но всичкото това, което казвате, показва за пореден път вашия стил. Значи вие говорите неща, които са определени квалификации.
Вие нямате коректност във вашето предаване, ако трябва да си говорим по този начин, както вие започвате разговора.
- Яворе, Яворе, ако знаех, че такова нещо ще ми сглобиш, толкова евтино, щях и аз да се подготвя, бе.
- Съжалявам, но аз съм бил абсолютно коректен винаги с вас и с абсолютно всяка друга медия, с която съм имал контакти. Но просто начинът, по който и вие контактувате и обяснявате нещата... аз не съм съвсем съгласен с това, което казвате.
Но мисля, че това не е спор, който трябва да водим по този начин.
- Яворе, виж сега, значи не ме принуждавай, аз трудно мога, първо, да ти кажа...
- Да?
- Един разговор по телефон няма доказателствена стойност. И аз нищо друго не мога да ти кажа... че не съм казал, защото няма как да го докажа.
- Значи ние не говорим за разговор по... за доказателства... ние говорим за принципни неща. И вие, ако сте човек, който държите на думата си и сте честен, бихте го признали това нещо. Аз не съм човек, който ще си измислям такива неща, нали?
- Яворе, ама аз първо нека да обясня. Не съм поканил Явор Симов да си говоря, защото ако исках да си говоря с Явор Симов, той щеше да е тук, в залата.
- Съжалявам, вие ме набрахте по телефона, за да ме питате за моята позиция. Аз ви казах каква е, защото това беше фактът.
- Инсинуатори, спекуланти и интриганти, това са... само такива хора могат да сглобят подобна нелепост. Когато си говориш с един човек по телефона...
- Това е ваше твърдение.
- ... когато си говориш с един човек по телефона, си говориш с един човек по телефона. Когато си поканил един човек в студио, говориш пред ефир...
- Това го разбрах. И вие искате сега да ми кажете, че това, което вие ми казахте по телефона, трябва си остане само по телефона, а не в ефир, така ли?
- ...аз го казах, че когато Иван Чобанов не може да дойде, няма смисъл да идва човек, който да прави евтин PR. Г-н Камен Пенков ми беше предложен и аз казах - добре, ще говорим и с г-н Пенков.
Предполагах, че имаме добри отношения, но сега от това, което чувам, смятам, че за пореден път българското МВР нещо се е объркало. Дълбока грешка.
- Това е вашата квалификация, г-н Коритаров, защото вие не искате да си признавате това, което говорите.
- Грешка. Яворе?
- Да, чувам ви.
- Не ти прави чест, мойто момче. Хайде дочуване, весели коледни празници. Много долен...
- Мерси, и на вас, г-н Коритаров. И лека работа.
- ... изключително долен... И лично аз просто няма да се занимавам повече с пресцентъра на МВР. Благодаря, благодаря на Явор Симов. Чудя ви се, г-н Пенков. Тогава защо...
К. Пенков: И аз ви се чудя. И аз ви се чудя, г-н Коритаров.
- За какво ми се чудите?
- Как може да си позволявате подобни квалификации. Знаете ли защо съм тук?
- Вие, честно, от мен чухте ли да съм ви казал? Аз ви казах - добро утро, добре дошъл. Тази инсинуация, г-н Пенков, не знам каква е нейната цел, мога само да предполагам, мога да предполагам и какъв е нейният характер, но това са нелепости.
А за да бъдете вие в това студио, вие сте гост, официален и ако на някого бъде казано - този престъпник по-добре да е в съдебната зала, а той дойде, значи той просто няма достойнство. Следователно аз си правя някакви други изводи.
Но аз не си ги правя, защото не съм казал такова нещо. И не това е целта. Между другото как се развива вашият застрахователен... охранителен бизнес?
- Никога не съм се занимавал със застрахователен бизнес. Сега, ще ви моля, нека да не изместваме темата. Дошъл съм тук именно воден от чувство за собствено достойнство и воден от чувство на отговорност към институцията, която представлявам.
- Много елементарен трик. Изключително елементарен трик. Просто, да ви кажа, будите у мен една... такава енергия събуждате точно на 25 декември. Защо така елементарно бе, г-н Пенков? Толкова примитивно...
- Вие сте енергичен човек и сте го показал.
- Такава омраза лъха от вас.
- Искам още веднъж в ефир да чуя от вас, вие казахте ли това нещо по отношение на мен?
- Току-що обясних на Явор Симов, че такова нещо не съм казал. Дори му поисках мобилния телефон на Иван Драшков, за да му честитя повишаването в чин.
Използвам ефира, ако ни гледа, да му кажа - честито. Заради това, че е генерал-майор, един много симпатичен човек, професионалист, ерудит, който не би си позволил такова нещо.
- Аз вярвам на това, което казва колегата Симов, тъй като той го потвърди и в присъствието на министъра на вътрешните работи.
- Е, г-н Пенков, ето, уважаеми зрители, случая "Чората" - вярата, че МВР не е нарушавало правата си при убийството на Чората. След това се наложи втора медицинска експертиза, която показа, че убийството на този човек е причинено в резултат на неправомерно употребена сила.
Те си вярват помежду си и представят тази вяра за истина. Аз ви казвам, такова нещо не съм казал.
Те сега ми сглобяват някаква (не знам как се нарича това и на какъв език) постановка и аз какво трябва да направя? Аз какво трябва да направя сега, г-н Пенков?
- По отношение на постановките, струва ми се, че се изразявате твърде професионално. Това показва известен опит, квалификация.
- Разбира се, че се изразявам професионално, г-н Пенков. Да, точно така, професионално. Само че ще ви кажа, вие дори нямате въображение какво правите в момента.
Какво искате да ви кажа, а? Как работи румънското контраразузнаване, това ли да ви разкажа, или югославското? А, г-н Пенков, хайде, моля ви се, ако искате, отивайте си.
- Пъдите ли ме?
- Ако искате, ако не се чувствате комфортно, заповядайте, вратата е зад вас.
- Ако ме пъдите, на изпроводяк искам да ви кажа нещо. Не само аз, колегите от тази система, за която вие употребихте една оскърбителна квалификация, за нейното ниско ниво на култура на системата...
- Абсолютно ниска постановка е това, примитивна...
- Така. Сме възмутени, г-н Коритаров, от двойния стандарт, който вие използвате. Категорично. И веднага мога да го докажа това нещо. И веднага мога да го докажа. Вие посветихте изключително много време да манипулирате...
- А, ето къде е истината... За Ангел Димитров-Чората.
- ... общественото мнение по повод онзи трагичен инцидент, свързан със смъртта на Ангел Димитров, вие го наричате убийство, убийство.
- Убийство, извършено от български полицаи, точно така го наричам.
- Подобна квалификация е единствено в правото си да даде само съдът. Обърнахте изключително много внимание и отделихте време да коментирате инцидента между студентите и полицаите пред синагогата...
- Истинския мотив да ми сглобят тази постановка, току-що разказва г-н Пенков. Продължавайте, г-н Пенков.
- А, съвсем, съвсем мимоходом отбелязахте една перфектна операция на българските специални служби, свързана с освобождаването на английски гражданин, заложник...
- Много добър мониторинг прави МВР, но много зле се ориентира в съдържанието, г-н Пенков.
- За разлика от вас 70 международни информационни агенции отделиха пространно време...
- Г-н Пенков, аз не съм човек, който прави изкуствен позитивен PR на нещо, което не мисля, че заслужава похвала. Аз съм човек, който се ръководи от принципите и от съвестта си.
От принципите и от съвестта си ви казвам, че такова нещо, което засягаше лично вас, не съм казвал. Това беше причината и да включа Явор Симов.
Вие току-що разкрихте мотивите, за да ми сглобите тази постановка. Това, че не ви харесва как това предаване, единствено може би в България, се противопоставя на опитите за установяване на полицейски произвол.
В една демократична държава има съд и този съд трябва да прецени какво е извършила българската полиция, г-н Пенков. А не вие и не който и да било чиновник или дори той да е министър, зам.-министър или какъвто и да е.
- Г-н Коритаров, аз ви давам последен шанс.
- Какво ми давате вие?
- Давам ви последен шанс да ми поднесете публично своите извинения по отношение на квалификациите, които сте отправили към мен. В противен случай, тъй като заговорихте за съд, аз възнамерявам да потърся своите права в съдебна зала, където ще бъдем ние двамата с вас, заедно с още други хора, но ние двамата ще бъдем с различен статус.
И на изпроводяк, тъй като заговорихте за съвест, аз си тръгвам, искам да ви кажа нещо. Впечатлява ме...
- Вижте сега, чакайте да ви обясня какво прави г-н Пенков...
- Г-н Коритаров, нали сте ме поканили да кажа нещо.
- Един телефонен разговор, който е за поканване на гост. В резултат на това ръководителят на пресцентъра твърди, че аз съм казал нещо, което не съм казвал.
Човекът, който е засегнат, казва: "Искам да ми се извините, иначе ще ви съдя. За какво да ви се извинявам, след като не съм го казвал?"
- За това, че сте ме нарекли престъпник, за трети път го повтарям.
- За какво да се извинявам, след като не съм го казвал. Единственото, което съм направил наистина, това е работата ми по случая "Чората", чиято цел беше да покажа... в опит да се покаже какво наистина се е случило.
- Не коментираме случая "Чората".
- Напротив, вие започнахте с това.
- Не, вие започнахте.
- Не, вие започнахте сега да ми говорите за Чората.
- Не коментираме случая "Чората", аз ви казах, очаквам от вас извинение, а чрез мен и към институцията, която представлявам, защото вие, ако атакувате лицето Камен Пенков, бих го подминал, естествено с необходимото достойнство.
- Г-н Пенков, не е това начинът в една демократична държава да се разговаря с журналист. Аз съм в правото си да задавам въпроси.
- Как, ето, ние разговаряме пред една, надявам се, многомилионна аудитория.
- И аз се надявам. Но искам да ви кажа, че това не е достойно за разговор, защото аз задавам въпроси, аз не употребявам квалификации. Вие тук дойдохте агресивен, нападателен и казвате вие сте ме нарекъл престъпник, мястото ми е в съда. Откъде накъде, аз кой съм, та да ви пращам в съда.
- Позволявам си...
- Кой съм аз, та да ви пращам в съда?
- ... да ви дам една препоръка - да не злоупотребявате с категориите морал, съвест, чест и вие знаете защо ви го казвам. И така, г-н Коритаров, вие знаете много добре защо акцентирам върху това нещо.
- Не ми давайте препоръки.
- Позволявам си.
- Не си позволявайте да ми давате препоръки.
- Може да ги приемете, може да не ги приемете.
- Аз съм ви поканил да водим разговор. Не съм очаквал от вас такава безумна агресия за нещо, което не се е случило. Вие разбирате ли?
- Няма никаква агресия, отново правите опит за...
- Ако искате да защитите МВР, защитете го с дела, защитете го с дела, защото, ето какво пишат вестниците. От обявените вчера дела няма нито едно срещу босове от престъпния свят, в. "Стандарт". Защитете името на МВР с работа, с професионализъм.
- Ние го правим.
- Направете го и тогава ще бъдете подкрепени, но не с агресия. Просто се чудя за какво става дума? Изненадахте ме наистина.
- Няма място за никаква агресия, просто едно адекватно на вашето поведение.
- Истински ме изненадахте, просто ме учудихте. Макар че, като се замисля, няма нищо за чудене. Аз от МВР не се страхувам, г-н Пенков. От всичко мога да се стресна, от МВР - не.
А от вас още по-малко. Вашата фирма, когато бяхте шеф на охранителната фирма "Скорпио", тя охраняваше "Позитано" навремето...
- Тя още охранява "Позитано" и не виждам повод да се срамуваме от това нещо.
- Не, аз не казвам за се срамувате, само ще разкажа един случай. Имаше многочасови пленуми на "Позитано" и в зимните часове, когато зимно време се правеха пленуми по няколко часа, нормално е на човек да му се доходи до тоалетната.
До тоалетната се ходеше, аз поне... мен поне ме придружаваше човек от охраната. Само с придружител от охраната ме допускаха до тоалетните на "Позитано" 20. Това са свидетели всичките колеги, които са били там.
Сега, този манталитет, ако искате да го пренесете и в нашето общуване, което се случва за първи път, сега, аз съжалявам...
- Нямам никакво намерение, още повече че не знам дали ви е известен фактът, от 2000 г. аз не се занимавам с охранителен бизнес.
- Не, аз говоря за случай отпреди това, в интерес на истината, 90 и... няма значение, това са детайли, въобще не ме интересува това.
- Направи ми впечатление една фраза във вашето изказване преди малко, че вие не се страхувате от МВР.
- Да, не се страхувам.
Да, това е нещо, което ме радва, че вие виждате в лицето на МВР една сериозна институция, която е в състояние и която го прави, да гарантира...
- Аз виждам в МВР това, което виждат, както вие се изразихте, многомилионната аудитория - вас, вас виждам. А какво си мислят за вас? Добро утро. Добро утро, оправете телефона.
Зрителка: Ало.
- Добро утро, какво мислите за този разговор, който водим с г-н Камен Пенков?
- Ще ви кажа какво мисля.
- Кажете.
- Той е дошъл тук просто с някаква цел. Предаването ви е превъзходно. Показвате цялата истина на цяла България. А те зад гърба ви явно вършат нещо.
- Така, благодаря ви, че има още обаждания. Добро утро.
Зрител: Добро утро, г-н Коритаров...
- Какво мислите, че иска да ми каже г-н Камен Пенков?
- Аз смятам, че малко се прекалява с хуленето на МВР.
- Така?
- Смятам, че там работят много достойни хора, те са част...
- Работят, разбира се, аз споменах името на един от тях.
- Те са част от гражданското общество и тези цветове черно и бяло, едва ли ще бъдат полезни. Не смятам, че МВР заслужава такова отношение.
- Добре, благодаря ви. Добро утро.
- Добро утро.
- Какво иска да каже г-н Камен Пенков? Не се чува нещо. Последно, добро утро.
Зрителка: Добро утро.
- Какво иска да ми каже според вас г-н Камен Пенков?
- Според мен той просто иска да ви заплаши. Искат да превърнат България в една полицейска държава. Искат всички да треперим, да се страхуваме, да убиват безнаказано. Това иска да каже.
- Е, няма да стане, госпожо, няма да ме заплаши, няма... по никакъв начин не може да ме сплаши.
- И аз така смятам, защото вие сте личност, уважавана от многомилионната ви аудитория.
- Благодаря ви. Всъщност аз няма да бъда сплашен, не мога да бъда сплашен или накаран да мисля по различен начин, от начина, по който мисля.
Можете да направите така, че да бъда махнат от това предаване, в силата ви е, в правото ви е да окажете натиск и въздействие да бъда отстранен. Можете да направите всичко, каквото си пожелаете, само не и да ме сплашите.
Българското МВР заслужава наистина професионализъм и патриотизъм такъв, какъвто наистина хора, които обичат България, могат да му го дадат, г-н Пенков.
- Съгласен съм абсолютно с вас. Надявам се, че...
- Така е, ако някой на някого трябва да се извинява, това трябва да бъде не аз, а може би вие за този разговор, който проведохме, защото аз никога не съм си позволявал да ви нападам лично и да ви обиждам.
- Имам свидетел на казаното от вас.
- Нямате свидетел.
- Не, имам и вие го чухте. Той го повтори в ефир. По същия начин ще го повтори пред съответните институции, г-н Коритаров.
- Не ме заплашвайте.
- Не ви плаша.
- Всичко хубаво ви желая.
- Благодаря.
- Дочуване и довиждане.
20.12.05
Др. Румен Овчаров
Другаря Овчаров е Московски възпитаник, както много от съпартийците си. Председател е на софийския клон на партията, както и заместник-председател на Висшия съвет на БСП. Неотразимият му управленчески гений в София води до три катастрофални загуби за БСП на столичните кметски избори, последната от които с разлика от 40% - повод за оставки навсякъде по света, с изключение на България. На държавна основа постиженията му са още по-забележителни - след като помогна за съсипването на българската икономика през 1996-97 като министър на енергетиката, в сегашното правителство му повериха и икономиката.
19.12.05
И за ползите от военните бази
Долното е в отговор на статията ми в Капитал от 9.12.2005
И за ползите от военните бази
Българите трябва да са информирани точно
Димитър РУСКОВ
в-к Капитал, 16.12.2005
Повод за това писмо е мнението в последния брой на „Капитал“ под заглавие „И за вредите от американските бази“. Предварително съм длъжен да обясня, че съм относително информиран по темата, тъй като живея в Германия от 1981 г., а от 1983 г. работя като строителен инженер в американското учреждение, занимаващо се със строителство, с ремонт и поддръжка на всички обекти, свързани с присъствието на американската армия в голям район около Франкфурт. Смятам, че е необходимо българската общественост да бъде точно информирана за предстоящото създаване на американски бази в България. Коментарът ми се основава на наблюдения само за Германия.
1. Не е вярно, че всички държави, в които се намират американски бази, гледат да се отърват от тях. За една Германия с нейния икономически потенциал съкращаването на тези бази в по-малки градове е икономическа катастрофа. Винаги, когато се обяви някакво закриване, президентите на съответните провинции хукват към Пентагона и, използвайки личните си контакти, се опитват да направят промяна.
2. За твърдението, че военните в тези бази знаят, че са недосегаеми от местните закони и полиция. Всички правни проблеми са регламентирани от Статута на войските на НАТО, според който при произшествие, катастрофа, престъпление при участието на само един германски гражданин всички юридически процедури се провеждат от германски органи - полиция, следствие и съд. Нещо повече, в много случаи нарушителите - американски военнослужещи, при спорна ситуация се натискат чрез адвокатите си да бъдат съдени от германски съд, тъй като американското законодателство е много, много по-сурово.
3. За „положителния полъх“ в туризма и негативните социални последствия от присъствието на американски военни коментарът е ненужен. Вземете информация от ръководството и персонала на хотел „Родина“ в София, където години наред „отдъхват“ в почивните дни американски военни от Косово и Македония.
4. Относно последиците за околната среда. Служебните ми задължения в последните 10 години са свързани точно с тези проблеми. В Германия е в действие програма на американското правителство за отстраняване на всички проблеми, свързани с околната среда. Всички съоръжения се контролират много стриктно от германските власти. Новото строителство се проектира, одобрява, контролира и пуска в действие от германските учреждения - дейности, за които са отделени огромни капиталовложения.
И за ползите от военните бази
Българите трябва да са информирани точно
Димитър РУСКОВ
в-к Капитал, 16.12.2005
Повод за това писмо е мнението в последния брой на „Капитал“ под заглавие „И за вредите от американските бази“. Предварително съм длъжен да обясня, че съм относително информиран по темата, тъй като живея в Германия от 1981 г., а от 1983 г. работя като строителен инженер в американското учреждение, занимаващо се със строителство, с ремонт и поддръжка на всички обекти, свързани с присъствието на американската армия в голям район около Франкфурт. Смятам, че е необходимо българската общественост да бъде точно информирана за предстоящото създаване на американски бази в България. Коментарът ми се основава на наблюдения само за Германия.
1. Не е вярно, че всички държави, в които се намират американски бази, гледат да се отърват от тях. За една Германия с нейния икономически потенциал съкращаването на тези бази в по-малки градове е икономическа катастрофа. Винаги, когато се обяви някакво закриване, президентите на съответните провинции хукват към Пентагона и, използвайки личните си контакти, се опитват да направят промяна.
2. За твърдението, че военните в тези бази знаят, че са недосегаеми от местните закони и полиция. Всички правни проблеми са регламентирани от Статута на войските на НАТО, според който при произшествие, катастрофа, престъпление при участието на само един германски гражданин всички юридически процедури се провеждат от германски органи - полиция, следствие и съд. Нещо повече, в много случаи нарушителите - американски военнослужещи, при спорна ситуация се натискат чрез адвокатите си да бъдат съдени от германски съд, тъй като американското законодателство е много, много по-сурово.
3. За „положителния полъх“ в туризма и негативните социални последствия от присъствието на американски военни коментарът е ненужен. Вземете информация от ръководството и персонала на хотел „Родина“ в София, където години наред „отдъхват“ в почивните дни американски военни от Косово и Македония.
4. Относно последиците за околната среда. Служебните ми задължения в последните 10 години са свързани точно с тези проблеми. В Германия е в действие програма на американското правителство за отстраняване на всички проблеми, свързани с околната среда. Всички съоръжения се контролират много стриктно от германските власти. Новото строителство се проектира, одобрява, контролира и пуска в действие от германските учреждения - дейности, за които са отделени огромни капиталовложения.
18.12.05
Делян Пеевски
За този "бледен младеж" с умно изражение думите са излишни, но в-к Сега са свършили добра работа:
Кариера като шестица от тотото
Петър Петров
в-к Сега, 17.11.2005
Какъв е шансът един 21-годишен младеж да стане член на политически кабинет и парламентарен секретар на министерство? Каква е вероятността човек на същата възраст и без висше образование да оглави борда на директорите на най-голямото пристанище в България? Колко често 25-годишен младеж без ден следователски стаж става следовател не къде да е, а в стопанския отдел на Столичната следствена служба? А пет месеца по-късно нашият герой вече е зам.-министър на бедствията и авариите.
Шансът всичко горенаписано да се случи на един и същ човек е като да се уцели шестица от тотото. Ситуацията е даже още по-впечатляваща - човекът първо спечели шестицата, после майка му направо оглави тотото. Младежът със стремглава кариера се казва Делян Пеевски, а майка му е Ирена Кръстева.
Младостта не е порок. Напротив, точно млади хора са прекратявали порочни практики и обвързаности. В Естония, да речем, главният прокурор е на 29 години, оперативните работници са около 30-годишни, а пък правителството е със средна възраст 35 г. И държавата там цъфти и връзва дори. Но в нашия случай става дума за смущаваща ситуация, в която една кариера се движи на ръба на закона. Само ще припомним схемата - когато фактите говорят, няма нужда от допълнителни обяснения.
Идването на НДСВ на власт през 2001 г. завари Пеевски на 21 години. Втори курс в юридически факултет. Липсата на висше образование не му попречи да стане парламентарен секретар на транспортното министерство и да оглави жълтия комсомол. Същата година застана начело на борда на директорите на пристанището във Варна. Остана там до 2003 г., когато царски депутати вдигнаха скандал за управите на държавните дружества и най-после някой във властта се впечатли, че Пеевски няма нужния образователен ценз.
По същото време един близък приятел на семейството му - Васил Иванов-Лучано - трябваше да стане шеф на Агенцията за младежта и спорта. Той обаче също няма висше образование, а пък Законът за администрацията изрично го изисква. Случаят се реши просто и логично - направи се специална промяна в закона, т. нар. поправка "Лучано", и проблемът отпадна. През 2002 г. Лучано назначи майката Ирена Кръстева за шеф на Спортния тотализатор.
Междувременно младежът сколасва да завърши висшето си образование, полага държавни изпити... През 2004 г. се регистрира като адвокат в Благоевград със софийски адрес. Нищо необичайно. Правят го много адвокати.
През април 2005 г. във Висшия съдебен съвет е внесено предложение Пеевски да стане следовател в Столичната следствена служба, в стопански отдел. Според закона за съдебната власт за това е нужен задължителен 2-годишен стаж, какъвто Пеевски няма. Но в същия закон пише, че може да има и изключения. Младежът естествено става изключение и 25 най-висши магистрати гласуват през май той да стане следовател.
Минават 5 месеца. Не е ясно какво е свършил в следствието, но кариерата му на това поприще приключва. Идва следващото стъпало. Неочаквано той е назначен за зам.-министър в новото министерство, което трябва да предотвратява и заличава последици от бедствия и аварии. Още по-странно е, че дни наред никой не знае от коя квота е точно Пеевски. Отговорът е: "Той е по коалиционното разпределение." Накрая става ясно, че е от квотата на ДПС.
Пеевски е безспорен вундеркинд на администрацията. Но не само това - и секретарката му е самороден талант. Тя се оказа съдружник във фирмата, в която чевръстият министър Лучано апортира земя под държавни спортни имоти. Същият министър, сега депутат, не забравя и майката. Той внася поправка в закона за спорта, която да предвиди 5-годишен мандат за шефа на тотото. Ако тя бъде приета, Кръстева ще е бетонирана до 2007 г.
Ето за такива приятели мечтае всеки от нас. След всичко това да говорим ли въобще за морал и закон?
12.12.05
Простете, мистър Пинтър!
Мартин Карбовски
в-к Новинар
Харолд Пинтър, болен от рак, в запис при получаването на Нобеловата награда каза от инвалидната си количка - военното нахлуване в Ирак е "бандитски акт на нагъл държавен тероризъм". Умиращият драматург поиска двамата лидери на САЩ и Великобритания да бъдат изправени пред Международния наказателен съд. Пинтър размаха костеливия си юмрук като пример - това е правото на силните днес.
Така правят Големите - дори в играта със смъртта не спират да пишат история, опитват се да ни кажат нещо - без пиета и празнуване на годишнини. Пинтър направи това на другия край на планетата, някъде в САЩ. В същото време у нас, в царството на моралните стойности и светлите писателски примери, се случиха съвсем други неща. Мистър Пинтър няма да разбере за тях. Лошото е, че ние ще ги знаем.
България няма да се изтегли от Ирак. Простете, мистър Пинтър - един народ, непрекъснато наричан "малък", няма сили да се противопостави на каквото и да е решение на своите политици. Дори тези решения да противоречат на предишни техни решения. На власт е една коалиция, която бе избрана с обещание за незабавно изтегляне от Ирак. Но нещо се е променило, скръцнали са прешлените на наведеното ни правителство и никой не помни какво се каза през лятото.
Простете, мистър Пинтър - все още има страни в Европа (да, в Европа), чиито управници се надяват никой да не помни обещанията им, а ако ги помни, просто да се примири, че "тук животът е такъв". Все още има парламенти в Европа, които с мишкуване определят бъдещето и държавната политика. Мишкуване, докато преговарят с "големите братя". И мишкуване, докато прокарат интересите на "големите братя" като официална политика. Все още има хора в тази страна, които смятат промяната за поклон в друга посока, а не изправяне на милиони гърбове.
Мистър Пинтър, вие не знаете кой е Станишев и не ви и трябва. Но ние знаем и на нас също вече започва да не ни трябва да го познаваме. Млад човек, дошъл с идеята, че може да промени събитията или поне начина на правене на събитията тук, в слабините на Европа. Натискът е преголям явно - мислят си обикновените избиратели на най-младия премиер в Европа. Но всъщност натискът е толкова голям, колкото е голяма липсата на съпротива - ако вярваме на физичните закони на Балканите.
Това, което Пинтър никога няма да разбере, е как едни хора в Европа ги лъжат в очите и те се правят, че вярват. Вярват без полза, заблуждават се на загуба. Не са като американците, чиито заблуждения всъщност днес се наричат "патриотизъм извън границите на страната". В момента вярваме, че новите рейнджъри в Ирак ще бъдат без оръжие. В Ирак без оръжие?! Нация от умиращи пинтъровци е за предпочитане пред нация, вярваща, че в Ирак може да се ходи по улицата без оръжие.
Същата нация вярва на мантрите от сорта - ние не можем да напуснем Ирак, защото там дадохме много жертви (военният министър Веселин Близнаков). Лъжата понякога е умна, но по-често е безчовечна и сама себе си обосновава. Същата нация се прави, че вярва на друга мантра - "... все пак трябва да вземем участие в следвоенното възстановяване в Ирак". Поне един отвратен Пинтър в тази страна трябваше да се разболее от такава лъжа - но няма.
Лъжат ни, мистър Пинтър, лъжат и крещят, че са единствени. Жертвите ще продължават да пристигат и ще служат за оправдание за още жертви. Никой не иска да види онова, което вижда Пинтър - Ирак е по-лошо блато от Виетнам.
Лъжата идва с едно-единствено оправдание - че сме малка страна. Че нищо не зависи от нас. Затова и медиите не се занимават много с нещата, които ни правят малка страна. Не се занимават дори с проблема на бъдещите 7 години, където българските медии така и не разбраха с колко точно милиарда ги ощетиха предложенията на Блеър в европейския проектобюджет. Тук просто живеят хора, които не се интересуват от себе си и не знаят, че няма малки страни, а има малки хора. За това - простете, мистър Пинтър, не се познаваме, но и по-добре.
в-к Новинар
Харолд Пинтър, болен от рак, в запис при получаването на Нобеловата награда каза от инвалидната си количка - военното нахлуване в Ирак е "бандитски акт на нагъл държавен тероризъм". Умиращият драматург поиска двамата лидери на САЩ и Великобритания да бъдат изправени пред Международния наказателен съд. Пинтър размаха костеливия си юмрук като пример - това е правото на силните днес.
Така правят Големите - дори в играта със смъртта не спират да пишат история, опитват се да ни кажат нещо - без пиета и празнуване на годишнини. Пинтър направи това на другия край на планетата, някъде в САЩ. В същото време у нас, в царството на моралните стойности и светлите писателски примери, се случиха съвсем други неща. Мистър Пинтър няма да разбере за тях. Лошото е, че ние ще ги знаем.
България няма да се изтегли от Ирак. Простете, мистър Пинтър - един народ, непрекъснато наричан "малък", няма сили да се противопостави на каквото и да е решение на своите политици. Дори тези решения да противоречат на предишни техни решения. На власт е една коалиция, която бе избрана с обещание за незабавно изтегляне от Ирак. Но нещо се е променило, скръцнали са прешлените на наведеното ни правителство и никой не помни какво се каза през лятото.
Простете, мистър Пинтър - все още има страни в Европа (да, в Европа), чиито управници се надяват никой да не помни обещанията им, а ако ги помни, просто да се примири, че "тук животът е такъв". Все още има парламенти в Европа, които с мишкуване определят бъдещето и държавната политика. Мишкуване, докато преговарят с "големите братя". И мишкуване, докато прокарат интересите на "големите братя" като официална политика. Все още има хора в тази страна, които смятат промяната за поклон в друга посока, а не изправяне на милиони гърбове.
Мистър Пинтър, вие не знаете кой е Станишев и не ви и трябва. Но ние знаем и на нас също вече започва да не ни трябва да го познаваме. Млад човек, дошъл с идеята, че може да промени събитията или поне начина на правене на събитията тук, в слабините на Европа. Натискът е преголям явно - мислят си обикновените избиратели на най-младия премиер в Европа. Но всъщност натискът е толкова голям, колкото е голяма липсата на съпротива - ако вярваме на физичните закони на Балканите.
Това, което Пинтър никога няма да разбере, е как едни хора в Европа ги лъжат в очите и те се правят, че вярват. Вярват без полза, заблуждават се на загуба. Не са като американците, чиито заблуждения всъщност днес се наричат "патриотизъм извън границите на страната". В момента вярваме, че новите рейнджъри в Ирак ще бъдат без оръжие. В Ирак без оръжие?! Нация от умиращи пинтъровци е за предпочитане пред нация, вярваща, че в Ирак може да се ходи по улицата без оръжие.
Същата нация вярва на мантрите от сорта - ние не можем да напуснем Ирак, защото там дадохме много жертви (военният министър Веселин Близнаков). Лъжата понякога е умна, но по-често е безчовечна и сама себе си обосновава. Същата нация се прави, че вярва на друга мантра - "... все пак трябва да вземем участие в следвоенното възстановяване в Ирак". Поне един отвратен Пинтър в тази страна трябваше да се разболее от такава лъжа - но няма.
Лъжат ни, мистър Пинтър, лъжат и крещят, че са единствени. Жертвите ще продължават да пристигат и ще служат за оправдание за още жертви. Никой не иска да види онова, което вижда Пинтър - Ирак е по-лошо блато от Виетнам.
Лъжата идва с едно-единствено оправдание - че сме малка страна. Че нищо не зависи от нас. Затова и медиите не се занимават много с нещата, които ни правят малка страна. Не се занимават дори с проблема на бъдещите 7 години, където българските медии така и не разбраха с колко точно милиарда ги ощетиха предложенията на Блеър в европейския проектобюджет. Тук просто живеят хора, които не се интересуват от себе си и не знаят, че няма малки страни, а има малки хора. За това - простете, мистър Пинтър, не се познаваме, но и по-добре.
9.12.05
В очакване на Годо
Пенко Гаджев
в-к Капитал
Във Вторник в Букурещ, Кондолиза Райс и Траян Бъсеску подписаха договора за разполагане на американски военни бази на територията на Румъния, нещо което се очаква скоро да направи и България. Според румънските власти, договора е “историческо постижение”, теза която се поддържа и от българските управници. През последните години родните политици създадоха толкова митове за икономическите и политически ползи от тези бази, че сигурно всички баби в Безмер и Ново Село вече са проговорили английски и потриват ръце в очакване на доларите, рукнали към селата им. Депутатът от ДПС Янко Янков например твърди в скорошно интервю, че “Става въпрос за десетки, дори стотици милиони долари, които ще бъдат инвестирани в подобряването на инфраструктурата покрай разполагането на базите и в тяхното логистично осигуряване. Положителен полъх ще има и в туризма, хотелиерството, ресторантьорството, културните дейности.''
Кратък анализ на ситуацията обаче е достатъчен за безславното развенчаване на тези митове. Първият въпрос, който всеки би трябвало да си зададе е защо при положение че множеството от държавите, в които са разположени американски бази се опитват всячески да се отърват от тях, ние толкова препираме да ги приютим? Защо цяла Западна Европа, включително новоприетите по-бедни членки на ЕС, обръща гръб на тази щедрост? Ако има изобщо някаква полза от тези бази в България, вредите от тях многократно я надвишават.
Икономическата изгода от базите е почти нулева за страната домакин. Вярно е, че милиони долари ще бъдат вложени за строителство и инфраструктура, но строителството ще е вътре в базите, а инфраструктурата ще е от базата до най-близкото селище. Логистичното осигуряване на базите винаги и навсякъде по света се извършва от американски компании, дори и когато този вариант е по-скъп за САЩ. Всичко, от оръжия и машини, до дрехи и храна, се осигурява от компании, контрактирани от Пентагона. Така се и получават уникални ситуации като чукове, доставени от Халибъртън за по 90 долара бройката и порция войнишка храна за 30 долара. Тоест, няма значение колко струва, важното е да се достави от американска компания. ''Положителния полъх'' в туризма и особенно в културната дейност на Безмер и Ново Село също е доста съмнителен. Полза ще имат само кръчмарите, чиито обороти леко ще се повишат през почивните дни.
Докато икономическата изгода е спорна, негативните социални последствия са неоспорим факт в района на всяка американска военна база. Около базата във Филипините, закрита през 1992 година например, са работели над петдесет хиляди проститутки, повече отколкото войниците в базата. Между 1972 и 1995, американски войници са били замесени в 4716 пресъпления в Окинава, почти по едно на ден. И понеже САЩ не са член на Международния Криминален Съд и базите им са автономни от местните съдилища и закони, почти никой от престъпниците не е осъден. Военните в такива бази знаят, че са недосегаеми от местните закони и полиция, и в много случаи се държат като в Дивия Запад.
На последиците за околната среда също никой не обръща внимание. От токсични замърсявания, причинени от американски бази, се оплакват в Панама, Исландия, Португалия, Южна Корея, Япония, Германия, Великобритания, и Канада. Във всички случаи САЩ отказват да поемат каквато и да била отговорност. Че замърсяване на въздуха и почвата край Безмер и Ново Село ще има е ясно, понеже там ще се тестват оръжия и ще се провеждат учения, както във всяка друга база. А всеобщо известен факт е, че САЩ предпочитат да тестват новите си и потенциално опасни оръжия зад граница (с изключение на полигона в пустинята на Невада). И кой може да ги обвинява, когато държави като нашата им дават тази възможност?
Геополитическото положение на България ни поставя на границата между Запада и Близкия Изток. По всичко личи, че САЩ занапред ще продължат натиска си над “сили на злото” като Сирия и Иран. При едно бъдещо американско нападение над някоя от тези държави, което изглежда все по-вероятно, базите в България и Румъния ще са естествените отправни точки на атаката, което автоматично ще ни превърне в една от целите на терористични атаки. България вече даде достатъчно безмислени жертви във чужда война. Защо трябва да го правим отново?
в-к Капитал
Във Вторник в Букурещ, Кондолиза Райс и Траян Бъсеску подписаха договора за разполагане на американски военни бази на територията на Румъния, нещо което се очаква скоро да направи и България. Според румънските власти, договора е “историческо постижение”, теза която се поддържа и от българските управници. През последните години родните политици създадоха толкова митове за икономическите и политически ползи от тези бази, че сигурно всички баби в Безмер и Ново Село вече са проговорили английски и потриват ръце в очакване на доларите, рукнали към селата им. Депутатът от ДПС Янко Янков например твърди в скорошно интервю, че “Става въпрос за десетки, дори стотици милиони долари, които ще бъдат инвестирани в подобряването на инфраструктурата покрай разполагането на базите и в тяхното логистично осигуряване. Положителен полъх ще има и в туризма, хотелиерството, ресторантьорството, културните дейности.''
Кратък анализ на ситуацията обаче е достатъчен за безславното развенчаване на тези митове. Първият въпрос, който всеки би трябвало да си зададе е защо при положение че множеството от държавите, в които са разположени американски бази се опитват всячески да се отърват от тях, ние толкова препираме да ги приютим? Защо цяла Западна Европа, включително новоприетите по-бедни членки на ЕС, обръща гръб на тази щедрост? Ако има изобщо някаква полза от тези бази в България, вредите от тях многократно я надвишават.
Икономическата изгода от базите е почти нулева за страната домакин. Вярно е, че милиони долари ще бъдат вложени за строителство и инфраструктура, но строителството ще е вътре в базите, а инфраструктурата ще е от базата до най-близкото селище. Логистичното осигуряване на базите винаги и навсякъде по света се извършва от американски компании, дори и когато този вариант е по-скъп за САЩ. Всичко, от оръжия и машини, до дрехи и храна, се осигурява от компании, контрактирани от Пентагона. Така се и получават уникални ситуации като чукове, доставени от Халибъртън за по 90 долара бройката и порция войнишка храна за 30 долара. Тоест, няма значение колко струва, важното е да се достави от американска компания. ''Положителния полъх'' в туризма и особенно в културната дейност на Безмер и Ново Село също е доста съмнителен. Полза ще имат само кръчмарите, чиито обороти леко ще се повишат през почивните дни.
Докато икономическата изгода е спорна, негативните социални последствия са неоспорим факт в района на всяка американска военна база. Около базата във Филипините, закрита през 1992 година например, са работели над петдесет хиляди проститутки, повече отколкото войниците в базата. Между 1972 и 1995, американски войници са били замесени в 4716 пресъпления в Окинава, почти по едно на ден. И понеже САЩ не са член на Международния Криминален Съд и базите им са автономни от местните съдилища и закони, почти никой от престъпниците не е осъден. Военните в такива бази знаят, че са недосегаеми от местните закони и полиция, и в много случаи се държат като в Дивия Запад.
На последиците за околната среда също никой не обръща внимание. От токсични замърсявания, причинени от американски бази, се оплакват в Панама, Исландия, Португалия, Южна Корея, Япония, Германия, Великобритания, и Канада. Във всички случаи САЩ отказват да поемат каквато и да била отговорност. Че замърсяване на въздуха и почвата край Безмер и Ново Село ще има е ясно, понеже там ще се тестват оръжия и ще се провеждат учения, както във всяка друга база. А всеобщо известен факт е, че САЩ предпочитат да тестват новите си и потенциално опасни оръжия зад граница (с изключение на полигона в пустинята на Невада). И кой може да ги обвинява, когато държави като нашата им дават тази възможност?
Геополитическото положение на България ни поставя на границата между Запада и Близкия Изток. По всичко личи, че САЩ занапред ще продължат натиска си над “сили на злото” като Сирия и Иран. При едно бъдещо американско нападение над някоя от тези държави, което изглежда все по-вероятно, базите в България и Румъния ще са естествените отправни точки на атаката, което автоматично ще ни превърне в една от целите на терористични атаки. България вече даде достатъчно безмислени жертви във чужда война. Защо трябва да го правим отново?
5.12.05
Глупаво червено
Мартин Карбовски
в-к Новинар
Нормалните нации живеят по правило - имат на едно село само по един Мунчо. У нас цялото село е от мунчовци, а нормалният е само един, заради което у нас свестните ги смятат за луди. Страшно е обаче, когато мунчовците се обединят в партия. Още по-голяма лудница става, като тази партия е социалистическа.
Социалистическата партия днес наистина прилича на малка лудница - нормални са само шефовете, които водят малката си общност към Европа. Добре че паството на тази малка лудница е надрусано с екзалтация и дисциплина, защото иначе не знам какво ни чака.
За първи път в историята си главатарите на тази партия са що-годе нормални хора, докато електоратът и делегатите им са просто вярващи в правотата им (както винаги досега). Червеният електорат е толкова вярващ в правотата на главатарите си, че дори главатарите да кажат: от утре ще сме капиталистическа партия, всички ще се съгласят, вярвайки, че това е просто още един трик в борбата срещу фашизма, капитализма и империализма. Просто хора, които се сугестират лесно, е лесно да убедиш да вървят понякога и в правилната посока.
Днес символът на партията не е Станишев обаче, а облеченият целият в червено делегат Младен Костов. Това е разбирането за политически и личен PR на обикновения БСП депутат - да се облечеш като ферари. А вие се чудите откъде Азис взима идеите си. Клоунадата с партийните символи в БСП се взима съвсем насериозно като модернизация на партията. Ретро-соц-кич концепцията на облечения с червено делегат е символ за липсата на промени в съзнанието на обикновения социалистически партиец. Той е съгласен да влезе в НАТО, ако го водят вождовете, както е съгласен да се приватизира партията, стига да го водят вождовете му. БСП си остава вождистка партия от костовистки тип и еднолично този път е взела правилните решения - съпорт на усилията за влизането ни в ЕС.
БСП не вярва в знамения - тя вярва в победата на здравите сили, без да може да дефинира кои са здравите сили. БСП не иска квота за млади кадри, докато в тоалетната на НДК на стария митеранец Барух Шамлиев му става лошо и издъхва. Никой ли не прави връзката?! БСП продължава да е партия на фиксацията - делегатите червени старци смятат, че са вечни и наричат младите социалисти "изкуствен тор". Безумни партийни егоисти са червените - мантрите "стар партиен кадър", "партийно родословие", "червена аристокрация" им пречат да виждат партийното приватизиране и срастването на партия с държава. Пречат им да чуят Янаки Стоилов, който за цвят внесе малко интересни истини на конгреса, но никой не го чу. Има критика, но няма резултат от нея - значи критиката е градивна.
Партията на социалистите трябва да поспре на пътя до табелката "регенерация и вулканизация" - надпис, който обикновено се отнася до стари соц евтини гуми, които не вършат работа в хлъзгавото време на промяната. Партийната машина занася - просто защото партийните кадри не могат да критикуват държавните кадри - те са едни и същи. Червената феодализация на партия и държава отново ще влезе във владение - няма как Румен Овчаров да бъде критикуван от софийската партийна организация, защото е неин шеф. Ето ти сблъсък на интереси - партия, държава и много бизнес в един човек. Дълбоко нереформираната и ретроградна маса на БСП не може да контролира избраниците си и така тя ги обрича да се корумпират. А БСП и не иска да контролира никого, защото "партийното доверие" е също част от фиксациите и мантрите, облечени в червено.
А хора, които никой не контролира, рано или късно правят грешки, но най-вече започват да крадат. При тази слаба опозиция и доволни коалиционни партньори БСП е неконтролиреума и опасна. Вярата, че Станишев и двамата Руменовци са свестни хора, не стига, за да сме сигурни в правотата на партийните постъпки и политика. Социалистите, вместо да се обличат глупаво в червено, трябва да се облекат официално и да са коректив на управляващите. Няма шега - толкова я закъсахме, че до тях опряхме.
в-к Новинар
Нормалните нации живеят по правило - имат на едно село само по един Мунчо. У нас цялото село е от мунчовци, а нормалният е само един, заради което у нас свестните ги смятат за луди. Страшно е обаче, когато мунчовците се обединят в партия. Още по-голяма лудница става, като тази партия е социалистическа.
Социалистическата партия днес наистина прилича на малка лудница - нормални са само шефовете, които водят малката си общност към Европа. Добре че паството на тази малка лудница е надрусано с екзалтация и дисциплина, защото иначе не знам какво ни чака.
За първи път в историята си главатарите на тази партия са що-годе нормални хора, докато електоратът и делегатите им са просто вярващи в правотата им (както винаги досега). Червеният електорат е толкова вярващ в правотата на главатарите си, че дори главатарите да кажат: от утре ще сме капиталистическа партия, всички ще се съгласят, вярвайки, че това е просто още един трик в борбата срещу фашизма, капитализма и империализма. Просто хора, които се сугестират лесно, е лесно да убедиш да вървят понякога и в правилната посока.
Днес символът на партията не е Станишев обаче, а облеченият целият в червено делегат Младен Костов. Това е разбирането за политически и личен PR на обикновения БСП депутат - да се облечеш като ферари. А вие се чудите откъде Азис взима идеите си. Клоунадата с партийните символи в БСП се взима съвсем насериозно като модернизация на партията. Ретро-соц-кич концепцията на облечения с червено делегат е символ за липсата на промени в съзнанието на обикновения социалистически партиец. Той е съгласен да влезе в НАТО, ако го водят вождовете, както е съгласен да се приватизира партията, стига да го водят вождовете му. БСП си остава вождистка партия от костовистки тип и еднолично този път е взела правилните решения - съпорт на усилията за влизането ни в ЕС.
БСП не вярва в знамения - тя вярва в победата на здравите сили, без да може да дефинира кои са здравите сили. БСП не иска квота за млади кадри, докато в тоалетната на НДК на стария митеранец Барух Шамлиев му става лошо и издъхва. Никой ли не прави връзката?! БСП продължава да е партия на фиксацията - делегатите червени старци смятат, че са вечни и наричат младите социалисти "изкуствен тор". Безумни партийни егоисти са червените - мантрите "стар партиен кадър", "партийно родословие", "червена аристокрация" им пречат да виждат партийното приватизиране и срастването на партия с държава. Пречат им да чуят Янаки Стоилов, който за цвят внесе малко интересни истини на конгреса, но никой не го чу. Има критика, но няма резултат от нея - значи критиката е градивна.
Партията на социалистите трябва да поспре на пътя до табелката "регенерация и вулканизация" - надпис, който обикновено се отнася до стари соц евтини гуми, които не вършат работа в хлъзгавото време на промяната. Партийната машина занася - просто защото партийните кадри не могат да критикуват държавните кадри - те са едни и същи. Червената феодализация на партия и държава отново ще влезе във владение - няма как Румен Овчаров да бъде критикуван от софийската партийна организация, защото е неин шеф. Ето ти сблъсък на интереси - партия, държава и много бизнес в един човек. Дълбоко нереформираната и ретроградна маса на БСП не може да контролира избраниците си и така тя ги обрича да се корумпират. А БСП и не иска да контролира никого, защото "партийното доверие" е също част от фиксациите и мантрите, облечени в червено.
А хора, които никой не контролира, рано или късно правят грешки, но най-вече започват да крадат. При тази слаба опозиция и доволни коалиционни партньори БСП е неконтролиреума и опасна. Вярата, че Станишев и двамата Руменовци са свестни хора, не стига, за да сме сигурни в правотата на партийните постъпки и политика. Социалистите, вместо да се обличат глупаво в червено, трябва да се облекат официално и да са коректив на управляващите. Няма шега - толкова я закъсахме, че до тях опряхме.
Волен Сидеров
Трагикомично копие на Хитлер, този "националист" е поредния участник в комедията, наречена българска политика. Въпреки че отрича всякакви прилики с Фюрера, те са очевадни: Вагнеровите маршове по митингите на Атака, вдигнатата в поздрав десница, незаглушимото кресчендо на безмислената му реторика, мрачното изражение и черните дрехи...
Неуспял фотограф, неуспял журналист, неуспял демократ. Сидеров, борецът срещу статуквото и шуробаджинащината, набързо изучи българските политически прийоми и назначи доведения си син за свой заместник, а по-късно за депутат в Европейският Парламент.
Всеки, който е чел някое от произведенията му, като например "Бумеранга на злото" би трябвало да е наясно, че освен от социални, Сидеров страда и от психични проблеми.
Камен Влахов
Едно от недоразуменията на прехода. Според в-к Капитал ако се пусне търсене в Google с думите Камен, Влахов и пиян, ще излязат над 30 резултата. Пробвах, само 11 излязоха. Но защо да търсим в интернет за факти, на които сме били свидетели в преки предавания от Народното Събрание?
Колко работа е свършил през мандата си е трудно да се разбере, но за този период г-н Влахов успя да "направи на кълбета" Софийските паяци и блъсна нарочно полицай, който не го пускал да влезе в затворена улица. За последното беше осъден.
Наскоро г-н Влахов загуби и адвокатския си лиценз.
1.12.05
Ахмед Доган
Агент Сава е човекът, който реално управлява България, особено през последните пет години. От 1989 насам, нито един парламент не е минал без него, въпреки че той благоволява да отиде на работа не повече от 5-6 пъти годишно.
В сегашното правителство на агент Сава се подариха най-апетитните ресори, а той бързо забрави "дисидентските" си мъки и се прегърна с партията-майка. Същата партия, за която настояваше да се забрани в началото на 90-те години. Същата партия, за която доносничеше преди 1989.
Собственоръчно създаде така наречения "етнически модел" и мита, че без ДПС "етническият мир" е застрашен. В същото време във всяко ведомство, поето от ДПС, "гяурите" се гонят, и на места в и около Кърджали вече не може да се чуе българска реч.
Въпреки че е роден и живял в абсолютна мизерия във Варненското село Пчеларово, е известен с любовта си към скъпите неща в живота. "Добрия мюсулманин" обича скъпите пури, скъпите костюми, и скъпите жени, и живее в "Догансарай" в покрайнините на София.
Преди изборите през 2005 публично призна, че е корумпиран до мозъка на костите си със следния израз: “Вижте, в цял свят, като започнете от Америка до Япония, всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми... Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик. През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище са... или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка.”
Вместо обаче да се заведе дело срещу него, някои му се възхитиха на честността...
Аферата "Акрам"
Единственото добре документирано източване на банки в България, по което естествено осъдени няма.
През 1993 екип от мастити социалистически лидери от Плевен, Враца, Габрово, Велико Търново, Ловеч и Дряново “усвояват” 93 млн. лева (по тогавашния курс) с посредничеството на палестинеца Джамал Абдуладем Абулибде. 14 млн. от тях последният взел с благословията на Румен Петков в качеството му на тогавашен БСП-лидер в Плевен. Като главен координатор на операцията се спряга Андрей Луканов. Аферата “Акрам” е единственият сравнително добре документиран случай за пълнене на прословутите “куфарчета с пари”, които сложиха началото на посткомунистическия “национално отговорен капитал”.
Абулибде, завършил в България и женен за българка, работел като сервитьор в луксозните заведения на Велико Търново, и се преименувал на Ангел Радославов Златанов. В началото на 90-те бил популярен като “Акрам къмпъни”, а също като “Пирамида”, “Вавилон”, “Марка комерс” или “Шанс 58” – според случая. Кредитите от банките е теглил той, давали му ги с препоръки от местните БСП-босове, парите постъпвали в партийните каси и там, по волята на босовете, пълнели съответните куфарчета.
През май 1999 Акрам е убит при мистериозни обстоятелства в Испания и едноименното дело се затлачва. Аферата оставя още трупове след себе си - Михо Михов от Ловеч, Ангел Кабаиванов от Павликени и Александър Банков от Враца. Двама от замесените БСП-босове след това са възнаградени с кметски постове – Румен Стоманярски във Враца и Румен Петков в Плевен. Делото срещу Румен Петков в последствие е прекратено заради депутатския му имунитет.
През 1993 екип от мастити социалистически лидери от Плевен, Враца, Габрово, Велико Търново, Ловеч и Дряново “усвояват” 93 млн. лева (по тогавашния курс) с посредничеството на палестинеца Джамал Абдуладем Абулибде. 14 млн. от тях последният взел с благословията на Румен Петков в качеството му на тогавашен БСП-лидер в Плевен. Като главен координатор на операцията се спряга Андрей Луканов. Аферата “Акрам” е единственият сравнително добре документиран случай за пълнене на прословутите “куфарчета с пари”, които сложиха началото на посткомунистическия “национално отговорен капитал”.
Абулибде, завършил в България и женен за българка, работел като сервитьор в луксозните заведения на Велико Търново, и се преименувал на Ангел Радославов Златанов. В началото на 90-те бил популярен като “Акрам къмпъни”, а също като “Пирамида”, “Вавилон”, “Марка комерс” или “Шанс 58” – според случая. Кредитите от банките е теглил той, давали му ги с препоръки от местните БСП-босове, парите постъпвали в партийните каси и там, по волята на босовете, пълнели съответните куфарчета.
През май 1999 Акрам е убит при мистериозни обстоятелства в Испания и едноименното дело се затлачва. Аферата оставя още трупове след себе си - Михо Михов от Ловеч, Ангел Кабаиванов от Павликени и Александър Банков от Враца. Двама от замесените БСП-босове след това са възнаградени с кметски постове – Румен Стоманярски във Враца и Румен Петков в Плевен. Делото срещу Румен Петков в последствие е прекратено заради депутатския му имунитет.
30.11.05
Др. Благовест Сендов
Роденият през 1932 година математик ще бъде вовеки помнен и проклинан от хилядите жертви на "Сендовската" система на образование, едно от брилянтните му изобретения от 80-те години на миналия век. "Сендовските" възпитаници не получаваха оценки от първи до седми клас, и изучаваха само три предмета - Чета, пиша, смятам, Природа, и естествено, руски език.
Най-голямото постижение в политическата му кариера е премахването на паметните плочи на цар Борис III, Димитър Пешев и православната църква от гората на България в Израел, вината за което е лично негова и на Анжел Вагенщайн.
По необясними причини в момента е посланник на Република България в Япония.
29.11.05
Др. Румен Петков
Сред Плевенчани този радетел за правда и свобода е известен с любовта си към уриниране в градския фонтан.
Настоящият Министър на Вътрешните Работи познава законите интимно, поради многобройните дела заведени срещу него преди да се спаси в Парламента. Разследван е за Аферата Акрам , за злоупотреба със служебно положение и нанасяне на финансови щети на държавата и общината при даването на разрешение за строеж на мотописта в природното богатство Кайлъка край Плевен. Най-фрапиращо обаче е обвинението срещу Петков за осуетяване на полицейска проверка и хулиганство. В този случай министъра отнема ключовете за патрулката на полицаите, които са пристигнали с прокурорско разрешение за обиск. За да не остане и грам съмнение кой кой е, той повиква по телефона и телевизионен екип, който надлежно документира сцената на видео.
Първата работа на новоназначения министър бе създаването на "Обществен съвет" към МВР съставен изключително от бивши кадри на ДС и бивши министри на вътрешните работи. Съвета се оказа първият от поредицата гафове на Румен Петков и беше разпуснат две седмици след създаването си понеже си бил "свършил работата".
26.11.05
7.11.05
Овчаров срещу Волкър
Пенко Гаджев
В-к Капитал, 7.11.2005
През изминалата седмица двама икономисти се изправиха в косвена битка един срещу друг. Първият е световно признат специалист, образован в Принстън, Харвард и London School of Economics. Вторият е Московски възпитаник. Първият собственоръчно успя да трансформира американската икономика през 80-те години, изкоренявайки двуцифрената инфлация и високата безработица. Вторият участва в правителството, което нокаутира българската икономика през 1996-97. Първият е надпартиен специалист, участвал еднакво успешно в леви и десни правителства. Вторият е изявен член на Българската Социалистическа Партия. Вероятно вече се сещате, че става въпрос за Пол Волкър и Румен Овчаров.
Изявлението на министъра на икономиката и енергетиката Овчаров, че изнесеното в доклада за програмата “Петрол срещу храна” са “пълни глупости” може само да навреди на БСП и България, и най-малкото е обида към почти двугодишния труд на комисията. Логичното продължение на това обобщение е, че създателите на доклада са глупаци, а това съвсем не е така, колкото и да му се иска на министъра. Професионализма, педантичността, и прямотата на 79-годишния Волкър са неоспорими и световно признати. През 1999 година, ръководена от него независима комисия разследва ролята на Швейцария в укриването и източване на банковите сметки на евреите загинали през Втората Световна Война. След фалита на Енрон, на него беше възложена комисията която разследва ролята на “Артър Андерсън” в скандала, и по-късно доведе до закриването на компанията. Едва ли човек от този ранг ще рискува безупречната си кариера и име, за да злепостави безпричинно БСП.
Вече е пределно ясно, че БСП или определени кръгове в БСП, са участвали в сделки с режима на Садам Хюсеин. Още в началото на 2004 БСП беше спомената като един от участниците в сделките от иракски вестник. Всеки, който си е направил труда да се запознае с материалите по разследването се е убедил, че всяко твърдение е стабилно подкрепено с квитанции, номера на договорите, писма, и множество документи от банките използвани за депозиране и трансфер на парите. Пътят на всеки цент и барел с нефт е документиран и проследен от начало до край. Дори БСП да не беше назована в доклада на Волкър, бегъл поглед върху фирмите, изпълнители на сделките е достатъчен за да се види откъде са дошли парите и къде са отишли. Всички участници са по един или друг начин свързани с партията. Людмил Дионисиев от Бейойл, който беше арестуван в САЩ за финансови злоупотреби, и който поне засега не се свързва от американските власти с България по никакъв начин освен с това че е българин, е приближен на покойният Андрей Луканов. Носителят на орден “Стара Планина” Петър Манджуков пък финансира издаването на в-к Дума и е близък с висши партийци, включително с президента Първанов.
Реакцията на БСП като цяло беше също толкова неадекватна, колкото и тази на Овчаров. Татяна Дончева, лишена от възможността геройски да пребори корупцията в София, посъветва журналист да “се гръмне”. Вечния член на висшето партийно ръководство Захари Захариев определи данните като “машинация на администрацията на Буш”. Странно твърдение, при положение че комисията не е американска и е напълно независима както от САЩ, така и от ООН. Факт е също, че много повече американски компании са назовани в доклада отколкото български. Премиерът Станишев пък сподели, че когато са се сключвали сделките партията е нямала пари да си покрие дори най-належащите разходи. Младият и неопитен премиер явно все още не знае, че парите от подобни сделки не влизат в партийните каси а се разпределят из Бояна, Драгалевци, и в чужбина.
Ако целият скандал е манипулация отвън или недоразумение, съществува много лесен начин левицата да изчисти името си. Просто някой трябва да попита фирмите участнички за кой е бил предназначен нефта? Ако не е бил за БСП, защо са записали партията като получател в контрактите? Вместо това, главният прокурор Филчев ще праща Спартак Дочев на разузнаване в Ирак.
Най-жалкото в случая е, че България можеше да излезе победител ако политиците ни знаеха как да се защитят. Българските фирми, участнички в програмата “Петрол срещу храна”, са едни от малкото които не са плащали подкупи в Ирак и това е видно от доклада. Единствената въпросителна, на която трябва да се отговори е защо БСП фигурира като получател на нефта, кой в партията е отговарял за сделките, и къде са потънали печалбите?
В-к Капитал, 7.11.2005
През изминалата седмица двама икономисти се изправиха в косвена битка един срещу друг. Първият е световно признат специалист, образован в Принстън, Харвард и London School of Economics. Вторият е Московски възпитаник. Първият собственоръчно успя да трансформира американската икономика през 80-те години, изкоренявайки двуцифрената инфлация и високата безработица. Вторият участва в правителството, което нокаутира българската икономика през 1996-97. Първият е надпартиен специалист, участвал еднакво успешно в леви и десни правителства. Вторият е изявен член на Българската Социалистическа Партия. Вероятно вече се сещате, че става въпрос за Пол Волкър и Румен Овчаров.
Изявлението на министъра на икономиката и енергетиката Овчаров, че изнесеното в доклада за програмата “Петрол срещу храна” са “пълни глупости” може само да навреди на БСП и България, и най-малкото е обида към почти двугодишния труд на комисията. Логичното продължение на това обобщение е, че създателите на доклада са глупаци, а това съвсем не е така, колкото и да му се иска на министъра. Професионализма, педантичността, и прямотата на 79-годишния Волкър са неоспорими и световно признати. През 1999 година, ръководена от него независима комисия разследва ролята на Швейцария в укриването и източване на банковите сметки на евреите загинали през Втората Световна Война. След фалита на Енрон, на него беше възложена комисията която разследва ролята на “Артър Андерсън” в скандала, и по-късно доведе до закриването на компанията. Едва ли човек от този ранг ще рискува безупречната си кариера и име, за да злепостави безпричинно БСП.
Вече е пределно ясно, че БСП или определени кръгове в БСП, са участвали в сделки с режима на Садам Хюсеин. Още в началото на 2004 БСП беше спомената като един от участниците в сделките от иракски вестник. Всеки, който си е направил труда да се запознае с материалите по разследването се е убедил, че всяко твърдение е стабилно подкрепено с квитанции, номера на договорите, писма, и множество документи от банките използвани за депозиране и трансфер на парите. Пътят на всеки цент и барел с нефт е документиран и проследен от начало до край. Дори БСП да не беше назована в доклада на Волкър, бегъл поглед върху фирмите, изпълнители на сделките е достатъчен за да се види откъде са дошли парите и къде са отишли. Всички участници са по един или друг начин свързани с партията. Людмил Дионисиев от Бейойл, който беше арестуван в САЩ за финансови злоупотреби, и който поне засега не се свързва от американските власти с България по никакъв начин освен с това че е българин, е приближен на покойният Андрей Луканов. Носителят на орден “Стара Планина” Петър Манджуков пък финансира издаването на в-к Дума и е близък с висши партийци, включително с президента Първанов.
Реакцията на БСП като цяло беше също толкова неадекватна, колкото и тази на Овчаров. Татяна Дончева, лишена от възможността геройски да пребори корупцията в София, посъветва журналист да “се гръмне”. Вечния член на висшето партийно ръководство Захари Захариев определи данните като “машинация на администрацията на Буш”. Странно твърдение, при положение че комисията не е американска и е напълно независима както от САЩ, така и от ООН. Факт е също, че много повече американски компании са назовани в доклада отколкото български. Премиерът Станишев пък сподели, че когато са се сключвали сделките партията е нямала пари да си покрие дори най-належащите разходи. Младият и неопитен премиер явно все още не знае, че парите от подобни сделки не влизат в партийните каси а се разпределят из Бояна, Драгалевци, и в чужбина.
Ако целият скандал е манипулация отвън или недоразумение, съществува много лесен начин левицата да изчисти името си. Просто някой трябва да попита фирмите участнички за кой е бил предназначен нефта? Ако не е бил за БСП, защо са записали партията като получател в контрактите? Вместо това, главният прокурор Филчев ще праща Спартак Дочев на разузнаване в Ирак.
Най-жалкото в случая е, че България можеше да излезе победител ако политиците ни знаеха как да се защитят. Българските фирми, участнички в програмата “Петрол срещу храна”, са едни от малкото които не са плащали подкупи в Ирак и това е видно от доклада. Единствената въпросителна, на която трябва да се отговори е защо БСП фигурира като получател на нефта, кой в партията е отговарял за сделките, и къде са потънали печалбите?
20.9.05
Катрина и Джордж
Пенко Гаджев
В-к Капитал, 20.9.2005
Четири години след терористичните атаки над Ню Йорк и Вашингтон, кабинетът на Джордж Буш се изправи пред най-голямото си предизвикателство – ураганът Катрина. С оглед на десетките милиарди долари похарчени от 2001 насам за подготовка срещу терористични актове и природни бедствия, резултатът е повече от плачевен. Жителите и властите в Ню Орлеанс бяха сварени абсолютно неподготвени за катастрофата, която знаеха че рано или късно ще ги сполети.
В проучване, поръчано след 11 Септември 2001 от Белият Дом, учени от всички краища на САЩ предвиждат трите бедствия, които е най-вероятно да сполетят страната в близко бъдеще. На първо място са нови терористични атаки, на второ и трето – наводнение в Ню Орлеанс и земетресение в Калифорния. Наводнението се предвижда да отнеме около 65000 живота и да рани над 200000 души. В отговор на тези мрачни прогнози кабинетът на Буш прави напълно “логична” постъпка – орязва още повече и без това изтънелият бюджет на Ню Орлеанс.
Ако се остави настрана безумното решение този метрополис да бъде построен на мястото на което се намира – заобграден от Мексиканският Залив, Мисисипи и огромно езеро, лежащ на 3 до 5 метра под нивото на водата върху пресушените блата на Луизиана, бедствието можеше да бъде предотвратено сравнително лесно и десетки пъти по-евтино от цената за възстановяването му ако държавата си беше свършила работата. Разрушенията, разбира се, пак щяха да са огромни, но Ню Орлеанс нямаше да се превърне в токсично блато.
Някои от дигите, отделящи града от водата са строени в края на 19 век, а системата като цяло е предвидена да устои на ураган от Категория 2. Катерина беше Категория 4 и загуби част от мощността си преди да достигне брега. От средата на миналият век местните власти молят държавата за увеличение на бюджета и строеж на нови, модерни съоръжения. По последни данни, цената на пълно обновление и подсилване на системата от диги щеше да струва около 20 милиарда долара – около 15 пъти по-евтино от щетите нанесени от Катрина.
Причините държавата да обърне гръб на Ню Орлеанс, колкото и да се опитва Джордж Буш да ги отхвърли, са две – расизъм и класово разделение. Градът на Марди Гра, който светът познава, се състои от два квартала – Френската част и административният и финансов център на Луизиана. Истинският Ню Орлеанс, който остава скрит от камерите по време на карнавалите, е населен от почти 70 процента Афро-Американци, мнозинството от които живеят в крайна мизерия. Пари се наливат само и единствено в гореспоменатите квартали, където има огромна възвръщаемост (туризмът във Френската част носи печалби от около осем милиарда долара годишно). Останалите части на града и населението им са изоставени на произвола на съдбата. Множеството от къщите не са застраховани, а тези които са нямат застраховка срещу наводнение.
Катрина за пореден път изведе на преден план шуробаджинащината в администрацията на Джордж Буш. Оказа се че единствената точка в резюмето на току що подалият оставка директор на ФЕМА Майкъл Браун преди да поеме поста си е била директор на Международната Асоциация за Развъждане на Арабски Коне. Важен пост, от който Браун е бил уволнен. Друга важна точка в биографията му е, че е бил съквартирант на близък приятел на Буш по време на колежанските им години.
Че несправянето с катастрофата е продиктувано от расова и социална дискриминация и непукизъм се видя както преди, така и след бедствието. Преди Катрина да достигне града, беше дадена заповед за евакуация, но никой не се сети да подсигури транспорт за бедните жители на града, тридесет процента от които не притежават коли. Стотици училищни автобуси останаха паркирани и по-късно заляти във вътрешността на града. Но истинският шок дойде след наводнението. Необяснимо е как държава като САЩ може да подсигури помощ за пострадалите от цунамито в Азия по-малко от 24 часа след събитието, въпреки липсата на каквато и да била инфраструктура, а жителите на Луизиана, Алабама и Мисисипи да трябва да чакат близо седмица за храна и вода. В никакъв случай не липсват възможности, нито пари. Флорида, Тексас, и други незасегнати щати са съвсем наблизо, пътищата и летищата бяха почти незасегнати. По-малко от две денонощия след началото на кризата спасителен отряд от Канада беше в околностите на Ню Орлеанс. За федералните власти обаче се оказа по-важен стремежът да предпазят стоката в супермаркетите от изгладнелите оцелели, отколкото навременната евакуация на хилядите бедстващи. След издадената заповед да се стреля “на месо” по крадците по телевизията предаваха кадри на полицаи и военни в лодки, бързащи да спасят поредният магазин от грабеж и в същото време подминаващи крещящи и плачещи хора, пленени по покривите на къщите си от водната стихия в продължение на дни.
Неподготвеността на властите и безсилието им да се справят с катастрофата доведе и до някои комични моменти. Мексиканската армия влезе в САЩ за първи път от 150 години и в момента помага с изхранването на хилядите бежанци в Тексас. Япония, на която липсват каквито и да били природни ресурси, от няколко дни продава нефт на САЩ, а стотици хиляди консерви от Европейският Съюз пътуват към Америка. Не че е лошо да се помогне, но все пак САЩ са страната харчеща близо 250 милиона долара дневно за да си играе на война в Ирак и Афганистан.
В-к Капитал, 20.9.2005
Четири години след терористичните атаки над Ню Йорк и Вашингтон, кабинетът на Джордж Буш се изправи пред най-голямото си предизвикателство – ураганът Катрина. С оглед на десетките милиарди долари похарчени от 2001 насам за подготовка срещу терористични актове и природни бедствия, резултатът е повече от плачевен. Жителите и властите в Ню Орлеанс бяха сварени абсолютно неподготвени за катастрофата, която знаеха че рано или късно ще ги сполети.
В проучване, поръчано след 11 Септември 2001 от Белият Дом, учени от всички краища на САЩ предвиждат трите бедствия, които е най-вероятно да сполетят страната в близко бъдеще. На първо място са нови терористични атаки, на второ и трето – наводнение в Ню Орлеанс и земетресение в Калифорния. Наводнението се предвижда да отнеме около 65000 живота и да рани над 200000 души. В отговор на тези мрачни прогнози кабинетът на Буш прави напълно “логична” постъпка – орязва още повече и без това изтънелият бюджет на Ню Орлеанс.
Ако се остави настрана безумното решение този метрополис да бъде построен на мястото на което се намира – заобграден от Мексиканският Залив, Мисисипи и огромно езеро, лежащ на 3 до 5 метра под нивото на водата върху пресушените блата на Луизиана, бедствието можеше да бъде предотвратено сравнително лесно и десетки пъти по-евтино от цената за възстановяването му ако държавата си беше свършила работата. Разрушенията, разбира се, пак щяха да са огромни, но Ню Орлеанс нямаше да се превърне в токсично блато.
Някои от дигите, отделящи града от водата са строени в края на 19 век, а системата като цяло е предвидена да устои на ураган от Категория 2. Катерина беше Категория 4 и загуби част от мощността си преди да достигне брега. От средата на миналият век местните власти молят държавата за увеличение на бюджета и строеж на нови, модерни съоръжения. По последни данни, цената на пълно обновление и подсилване на системата от диги щеше да струва около 20 милиарда долара – около 15 пъти по-евтино от щетите нанесени от Катрина.
Причините държавата да обърне гръб на Ню Орлеанс, колкото и да се опитва Джордж Буш да ги отхвърли, са две – расизъм и класово разделение. Градът на Марди Гра, който светът познава, се състои от два квартала – Френската част и административният и финансов център на Луизиана. Истинският Ню Орлеанс, който остава скрит от камерите по време на карнавалите, е населен от почти 70 процента Афро-Американци, мнозинството от които живеят в крайна мизерия. Пари се наливат само и единствено в гореспоменатите квартали, където има огромна възвръщаемост (туризмът във Френската част носи печалби от около осем милиарда долара годишно). Останалите части на града и населението им са изоставени на произвола на съдбата. Множеството от къщите не са застраховани, а тези които са нямат застраховка срещу наводнение.
Катрина за пореден път изведе на преден план шуробаджинащината в администрацията на Джордж Буш. Оказа се че единствената точка в резюмето на току що подалият оставка директор на ФЕМА Майкъл Браун преди да поеме поста си е била директор на Международната Асоциация за Развъждане на Арабски Коне. Важен пост, от който Браун е бил уволнен. Друга важна точка в биографията му е, че е бил съквартирант на близък приятел на Буш по време на колежанските им години.
Че несправянето с катастрофата е продиктувано от расова и социална дискриминация и непукизъм се видя както преди, така и след бедствието. Преди Катрина да достигне града, беше дадена заповед за евакуация, но никой не се сети да подсигури транспорт за бедните жители на града, тридесет процента от които не притежават коли. Стотици училищни автобуси останаха паркирани и по-късно заляти във вътрешността на града. Но истинският шок дойде след наводнението. Необяснимо е как държава като САЩ може да подсигури помощ за пострадалите от цунамито в Азия по-малко от 24 часа след събитието, въпреки липсата на каквато и да била инфраструктура, а жителите на Луизиана, Алабама и Мисисипи да трябва да чакат близо седмица за храна и вода. В никакъв случай не липсват възможности, нито пари. Флорида, Тексас, и други незасегнати щати са съвсем наблизо, пътищата и летищата бяха почти незасегнати. По-малко от две денонощия след началото на кризата спасителен отряд от Канада беше в околностите на Ню Орлеанс. За федералните власти обаче се оказа по-важен стремежът да предпазят стоката в супермаркетите от изгладнелите оцелели, отколкото навременната евакуация на хилядите бедстващи. След издадената заповед да се стреля “на месо” по крадците по телевизията предаваха кадри на полицаи и военни в лодки, бързащи да спасят поредният магазин от грабеж и в същото време подминаващи крещящи и плачещи хора, пленени по покривите на къщите си от водната стихия в продължение на дни.
Неподготвеността на властите и безсилието им да се справят с катастрофата доведе и до някои комични моменти. Мексиканската армия влезе в САЩ за първи път от 150 години и в момента помага с изхранването на хилядите бежанци в Тексас. Япония, на която липсват каквито и да били природни ресурси, от няколко дни продава нефт на САЩ, а стотици хиляди консерви от Европейският Съюз пътуват към Америка. Не че е лошо да се помогне, но все пак САЩ са страната харчеща близо 250 милиона долара дневно за да си играе на война в Ирак и Афганистан.
30.8.05
Станислав Стратиев
Българският модел
Ако сме дали нещо на света - това е българският модел. Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.
Свободата Санчо
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации;
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова "Свобода или смърт", извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като "Good morning" върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша "химера", но тази дума означава най-малко две неща хубави, но празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите - лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български - какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода - да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов - по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
Хей тамо лодка
Никога не съм мислил за ролята на лодките и другите плавателни съдове в живота ми.
Наивно съм смятал, че след като не съм фаропазач, те не играят съществена роля за мене.
Както обикновено се получава - жестоко съм се лъгал.
Сега вече виждам фаталната роля на плавателните съдове.
Започвайки от прочутите лодки еднодръвки на нашите прадеди славяните и свършвайки с не по-малко прочутия кораб с американската фуражна царевица, чието движение се следеше като Халеевата комета.
Може и да ви се видят странни тези следствено-причинни връзки, но представете си, че в 1876 година по Дунава не плаваха никакви кораби. В това число и “Радецки”. И Ботев беше останал в Румъния, издавайки все повече и повече вестници, основавайки накрая и издателска къща и отивайки до Дунава само за риболов.
Колко различно щяха да се развият много неща от нашата история.
А представете си сега, че крайцерът “Аврора” въобще не беше построяван. И следователно нямаше начин да даде три халосни изстрела по девическия пансион в Смолни.
Развинти ли ви се фантазията7
Ами ако онази лодка. с която Димитров и Коларов пресичат бурното
Черно море, за да отидат на заседание на Коминтерна,се беше пробила насред
път и потънала?
Схващате ли връзката? И следите ли мисълта ми?
Разбирате ли защо Ленин се качва само на броневик и никога на лодка?
Точно така - защото иначе революцията е в опасност.
Ето как на дело плавателните съдове застават на пътя ни и играят едва
ли не фатална роля в световната история.
Когато през януари нацията вкочанясваше поради временни неуредици с петрола и всички имахме вече отрицателна температура, отново плавателен съд спаси живота ни.
Известният танкер на спасението, танкерът “Струма”.
Спаси ни даже не самият танкер, а съобщението, че настроението на капитана му там, в далечния Новоросийск, се е подобрило.
След като седмици наред беше лошо.
Това съобщение на телевизионната говорителка ни беше достатъчно и ние оживяхме.
Що се отнася до самия танкер, така и не разбрахме какво точно стана с него. Ту беше натоварен и на два часа път от Варна, ту чакаше да го товарят в Новоросийск, ту беше натоварен, но не беше заплатено за нефта, ту беше заплатено, но пък сметката не пристигнала от Москва. Впрочем, това не беше и важно.
Танкерите въобще са много любопитни съдове.
Като едни санбернардски кучета те спасиха живота на още двеста мои сънародници на една сто и четиридесет часова опашка за бензин.
Някъде към шестия ден, поради редица климатични, психологически и социологически фактори сънародниците започнаха да се самоизтребват.
Изчаках да паднат първите петнайсет и се намесих с една проста сметка, почерпена от вестниците. С вестник в едната ръка и молив в другата аз изчислих пред озверените шофьори колко хиляди тона нефт карат наши танкери от всички краища на света.
Получи се такава чудовищна цифра, че мнозинството затихна.
След като в страната ни се намират две трети от световните запаси на нефт, казах аз, има ли смисъл да се избиваме?
Разотидоха се засрамени.
Когато махнаха лодките от езерото в Борисовата градина и сложиха там пеещи фонтани, всички решиха, че с лодките е свършено.
Но лодките отново са в езерото.
Ето как плавателните съдове надделяват и все още определят развитието на историята.
Изчезнаха паметници, бюстове, имена, но не и лодките.
Следете внимателно корабите, изучавайте лодките, вглеждайте се в саловете.
Те са извор на знания.
Страданията на стария Вертер
Навсякъде Вертер умира млад.
У нас той страда до дълбоки старини.
Страданията му започват като съвсем млад.
Баща му е имал маслобойна и цял живот Вертер се мъчи да заличи този позорен факт.
Той сменя фамилията си, измисля ново родословно дърво, премества се да живее на друго място, от нисък става висок и от плешив - къдрокос, но всичко е напразно.
Маслобойната върви подир него като вярно, стара, макар и нежелано куче.
Вертер става активен член на Отечествения фронт, клейми опозицията, приветства национализацията, строи Хаинбоаз, Хаинбоаз строи него, чупи рекордите, сутрин вдига знамето, вечер свири на акордеон "По върховете на Манджурия, седи в първата редица, когато Димитров идва при бригадирите, но всичко е напразно.
Маслобойната го чака в палатката, сгушена под прочутия бригадирски шинел на Иван Радоев.
Вертер страда.
Хвърля се с цялата си жар в колективизацията, осъжда Жендов, пише писма да се преработи романът "Тютюн", отива доброволец в Корея с надеждата, че американският напалм най-сетне ще изгори маслобойната, но всичко е напразно.
Тя клечи по хълмовете на Фун-чжоу, под напалмовия дъжд, и го гледа предано в очите.
Двамата се връщат в родината.
Вертер иска да влезе в университета, но маслобойната застава на входа и той не може да влезе.
Страда.
Съвзема се, поема априлската линия, бори се срещу частната собственост, която ежечасно ражда капитализъм, срещу самия капитализъм, носи Че Гевара на ревера си и материалите на Юлския пленум в чантата, знае наизуст "Съображенията" и прегръща с две ръце перестройката, но всичко е напразно.
Накъдето и да тръгне, маслобойната застава на пътя му.
Отново страда.
След това се заема мъжки с работата.
Унищожава документи, нотариални актове, сметки, стари снимки, пожълтели квитанции, окъсани броеве от вестници, премахва свидетели, трови с миша отрова очевидци, бута в пропасти съдружници на баща си, прегазва с кола случайно разбрали за маслобойната хора, ликвидира роднини, инжектира отровен серум на бивши съседи, премахва и последната следа.
Това му струва години и страдания, но най-накрая успява.
Превръща баща си от цветущ притежател на маслобойна в потомствен пролетарий, който няма нищо друго, освен веригите си.
Най-накрая може да си отдъхне - от маслобойната няма и помен.
Ако не той, поне децата му ще живеят като хората.
Тогава работата се извърта, всичко се променя, започват да връщат земята и фабриките, раздават маслобойните на старите собственици и тук вече започват нечовешките страдания на стария Вертер.
От една страна маслобойната е негова, произвежда, пуши с комините, а от друга - той не може да докаже нищо.
Работил е перфектно цял живот и е заличил всичко.
Няма никой и нищо на този свят, което да докаже, че е собственик на
маслобойната, а не пролетарий и син на потомствен пролетарий.
Собствениците започват да трупат милиони, кожени палта, балове, разходки с царския влак, екскурзии до Истанбул, мерцедеси, а потомственият пролетарий Вертер клечи срещу собствената си маслобойна и страда.
Той няма дори и вериги.
Демокрацията му ги свали.
Българската риба
Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева,
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им - пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през
Босфора и не през Вашингтон, а през тигана
Българският самурай
Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си - пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не "хайку", а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето,
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа
Българската участ
Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар - далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката - песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде "шведска маса" със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече - в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма "Що е?", винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет - на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението - силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави - пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си,но участта си - никога.
Боже пази България
Накрая в цялата държава останахме седем души.
Един в София, един в Пловдив, един в Бургас, един в село Джулюница,
един във Варна, един в някакъв железопътен кантон по линията Видин-Лом и един в Доспат.
Другите заминаха.
Стипендианти, комедианти, симпатизанти.
Екскурзианти, музиканти, азиланти.
Емигранти.
Всеки намери някаква причина, събра багажа и замина.
Останахме седмината.
Отначало беше приятно, широко, вървиш ден, вървиш два и не срещаш жив съотечественик.
Свобода, демокрация, плурализъм.
Спокойно можеш да развиваш възгледите си.
Никой не те чува.
Можеш да се движиш по еволюционен път, а можеш и по революционен.
Толерантност, разбиране и спокойствие.
Никой не застава на пътя ти.
Много скоро обаче започнаха неприятностите.
Оказа се, че трябва да вземем властта.
Някой трябваше да стане президент.
Този от Джулюница беше категоричен - щял да прекопава доматите, да пръска лозето и не можел да се занимава с глупости. Пловдивчанинът се съгласи, но при три условия - онзи от Варна да стане министър-председател, той да бъде президент най-много две седмици и през това време да не приема никакви държавни глави.
Хващал миниер от химна.
Онзи от Варна не се съгласи да стане министьр-председател, консервираше паламуд и каза, че не вижда по-идеален министър-председател от този в железопътния кантон.
На всичките ни повиквания, обаче, кантонерът отговаряше по телеграфа само с едно изречение: "Бързият мина, закъснява с две минути".
Тогава аз станах министър-председател, за да дам пример, а този от Бургас трябваше да стане председател на Народното събрание. Той обаче отказа, мотивирайки се с алергия от цъфнали дръвчета и невъзможност да излиза от къщи.
Единствената ни надежда остана съотечественикът ни от Доспат. Колкото и да го търсехме - никакъв резултат.
Или го бяха изяли мечките, или си беше по пчелините.
При това положение станах и председател на Народното събрание. Имаше и хубава страна - разходката от Министерския съвет до Народното събрание действаше здравословно.
Но не за дълго. Хванах грип.
Разчитах на депутатския имунитет, но той не помогна.
Сега лежа болен от грип в Министерския съвет.
Тежко е, но още по-тежко ми става при мисълта, че след две седмици ще трябва да стана и президент.
Онзи от Пловдив ще прави рибарник и още отсега си е подал оставката.
Бързият продължава да закъснява с две минути.
Този от Доспат не се обажда.
Страх ме е да не е минал границата.
Щях да направя него президент, а може би и министър-председател - който яде мед, става за всичко.
А след това бургазлията - председател на Народното събрание.
Знам, че алергията му е измислена.
Дано само оздравея.
Иначе България остава без власт.
Боже, пази България и най-вече южната й граница, за да не избяга този от Доспат!...
Разговор на български турист с френски гълъб в двора на Лувъра
Френски гълъбе, не си познал!... Не само няма да получиш троха, ами може и да ти се случи нещо... Както съм генетично гладен, и както системно не си дояждам в България, такъв гълъб с ориз ще извъртя в хотела... Не можеш да повярваш ли?... Абе, ти направи още една-две крачки, па ще видим... Не, не сме човекоядци, но ще станем. Натам върви... Да, бели сме, ние си знаем колко сме бели... Този сандвич, дето сега го ям, ми е за закуска, за обяд и за вечеря - толкова сме бели... И така ми е причерняло пред очите, че да не бяха ония японци с камерите... Европейци сме, да, в Европа сме... Абе, ти не можеш да повярваш, обаче виж на картата... И да ти обяснявам, няма да разбереш, много е сложно... Посттоталитаризъм... Историческият конформизъм на българското социално поведение... Не ми гледай към сандвича... Специфична социална психология, моделирана от условията на живот по балканските кръстопътища... Кръвта е предизвиквала непрекъснато страхови състояния и е направила оцеляването висша историческа ценност... Чакай малко, виждаш, че дъвча... Как няма да ти е интересно, то е като из живота на Великденските острови... Да те опъна само два месеца да поживееш в България, ще видиш колко е интересно, още на втората седмица ще опънеш краката... Така, продължаваме... Незрялото социално чувство на балканеца, липсата на унгарски събития, пражката пролет и Лех Валенса... Съчетанието на историческите и конюнктурните фактори... социалната мътилка... що не дойдеш по-близо... на база на глада и отчаянието, при липса на историческа перспектива... ей тука застани, на това павенце... морална деградация... безконтролен грабеж... нестихващи закононарушения... Тези японци няма ли да се махнат най-после... Политическата спекулация с националните проблеми е доведена до степента на абсурда... изострящите се балкански противоречия... Най-добре ще бъде в найлоновата торба... вечно пулсиращият ..балкански национализъм отново надигна изцапаните си знамена.;,. Най-накрая се махнаха... Маркираните елементи на кризата в посттоталитарното’общество сочат липсата на изход... Чакай, чакай, не пърхай толкова, ще ми издереш ръцете... стой мирен... ще ти извия врата... Естествено, че ще те ям, ти какво си мислеше, че ще си говорим тука до обяд ли... Не ме интересува, аз още в началото честно те предупредих... Влизай сега в торбата и без приказки повече... Така... Докъде бяхме стигнали... Да, демокрацията... Ето я вълшебната дума, влязла в устата и на най-върлите сталинисти, и на крайните либерали... И малко, и старо се кълне в името на демокрацията... Но в българската действителност, поне засега, това остава една дума без съдържание... Съжалявам, гълъбе, с това трябваше да започна, но тогава щеше да избягаш... Хайде да вървим!..
Разговор на български турист с немски гълъб на Mариенплац в Mюнхен
Славянската душа, немски гълъбе, е енигма.
Тя самата не се разбира, та що остава за тебе. Да, българите са славяни. Южни. Може би малко по-южни отколкото трябва.
Нищо, че четеш пресата, пак не можеш да разбереш. Е, добре, аз ще ти кажа какво става, пък каквото разбереш - това. Щом настояваш.
Правим всичко, за да не правим нищо.
Най-обичаме да мразим.
Българският консенсус се състои от осем милиона "против".
В разцвет е сексуалната революция - за другите не ни стига потенциал. Пустите клисурци, дето се правеха на московци, сега се правят на тексасци.
А панагюрци - на мениджъри.
Вече никой не пита колко струва билетът до Кремиковци.
Въпросът е - колко струва билетът до Америка.
Българската мечта е да не бъдем българи.
Трудовата маса мечтае за "шведска маса".
Пролетариите от всички страни се съединяват в Америка.
Призрак броди из България - призракът на Европа. В учебната програма на висшите училища се изучава като учебен предмет миенето на чинии.
За да бъдат готови студентите ни за Канада. Салиери пише по вестниците, че Моцарт бил концертмайстер на придворната капела на залцбургския архиепископ. И работил във Виена.
Знае се кой работеше във Виена.
Оставаме все по-малко човеци на квадратен километър.
Младите все по-често рецитират "Прекрасно, но що е Отечество?".
Българският национален герой се казва Кради Марко. Като преди 1300 години преплувахме Дунава, а не Рейн, сега вместо фолксваген имаме фолклор.
Мистерията на българските гласове се обяснява с четиридесет и пет години мълчание.
Нормалната полиция пази закона, а нашата иска законът да я пази. Твърдението, че и ний сме дали нещо на света излезе вярно - няколко милиарда на Ирак, Либия и Иран.
Свободните цени все повече ни заробват.
Събирахме бели пари за черни дни, а е трябвало да събираме зелени. Мерките за нашето спасение са монетарни, а помощта - хуманитарна, Вместо да е обратното.
Последни напускат потъващия кораб не плъховете, а българите.
Българска поговорка - да стигнеш до Рим и да не убиеш папата.
Обясняват нашата история с нашата география. Теорията за българския народ е оптимистична, но практиката е песимистична.
Другите дават кралство за кон, а ние кон за кокошка.
Не стига, че живеем на полуостров, ами сме и полуинтелигенти. Ние сме единственият народ, който е поробван два пъти, а освобождаван пет пъти.
У българина е силно развит култът към труда, към учението и към личността.
У нас, който не работи, не яде. Който работи - също.
Българската национална болест е амнезията.
Когато всички сме най-зле, сме най-добре.
Това е, гълъбе. Загадъчна славянска душа.
Загадъчната славянска душа се разбира само когато се извади.
Разговор на български турист с италиански гълъб на площад Сан Пиетро в Рим
Италиански гълъбе, не ми се навирай в ръцете, правиш ужасна грешка.
Аз съм български турист.
Знам, че не си папата. Не съм толкова загубен.
Но това не бива да те успокоява. А е мръднал нанякъде карабинерът, а... Естествено, че мога да направя грешка, и ние грешим, да се греши е човешко. Май само по това вече приличаме на човеци. Прав си - само който не работи, не греши.
Обаче българското трудолюбие е пословично.
А българските грешки - исторически.
Първата е, че сме асимилирали славяните, а не англичаните.
Сега вместо на полуостров, щяхме да живеем на остров.
Нямаше да ходим полуголи, да бъдем полугладни, да се чувстваме
полуграмотни, да ядем полуфабрикати, да произвеждаме полупроводници и да живеем в източното полукълбо.
Втората ни грешка е със солунските братя.
Трябваше да им оставим солунските братя и да вземем солунската митница,
Вярно е, че щяхме да работим на 24 май, но пък щеше да ни разбира цял свят и да си спестим Съюза на преводачите.
А за ползата от митницата - да не говорим,
Ивайло не трябваше да става цар.
С това даде много лош пример.
От една страна, силно западна свиневъдството, а от друга - управлението.
Нещата и до днес не могат да дойдат по местата си.
Грешка беше и няколко века непрекъснато да обсаждаме Цариград. С няколко туристически фирми като днешните щяхме да го разграбим по-лесно.
Погрешно смятахме, че наш национален герой е Крали Марко.
Сега се видя, че е Марко Тотев.
Грешка беше и това, че Ботев слезе при Козлодуй.
Трябваше да слезе във Виена.
Сега внуците му щяха да ни пращат хуманитарна помощ.
Балканджи Йово не трябваше да се опъва чак толкова за Яна.
Тя и без това няколко века по-късно отиде проститутка в Истанбул. Бенковски можеше да не обезлюдява селата по време на Априлското въстание.
Същата работа свърши и Априлският пленум.
Погрешно беше първият български княз да идва от Германия.
Трябваше ние да отидем при него.
Убиха Алеко Константинов. А трябваше Бай Ганьо. Когато обявихме война на Англия и Америка, трябваше да направим и втората крачка - да отидем там и да се предадем. Сега билетите са много по-скъпи.
Много по-рано трябваше да разберем, че априлската линия е една от страните на Бермудския триъгълник.
А не сега да се чудим къде изчезна всичко.
Грешка беше да се стреля по папата.
Можехме да му вземем здравето, като станем изведнъж вярващи.
Което и направихме.
И това е само част от грешките.
След толкова грешки, драги гълъбе, знаеш ли какво си мисля?
А може би вече е време да преплуваме Дунава в обратната посока?
Разговор на Български писател с български гълъб на площад Света Неделя
Български гълъбе, недей да ми се пудриш.
Разговаряли сме все с немски и френски гълъби, с тебе никой не разговарял.
А с мене някой разговаря ли?
Да не си Иван Вазов, викат.
Като че ли те са Георги Сава Раковски.
Патриот съм, патриот съм, ако не бях патриот, щях ли да се редя тука на опашка за супа за бедни?
Можех да се редя в Париж. Поне да съм в Европа. Абе, не знам какво й харесваме толкова на Европа, но там към супата дават и сандвич, Слушай, точно ти за Паисий няма да ми говориш. И за моя род и език.
Паисий, обаче манастирът му в Гърция.
Като че по това време в България няма манастири. Абе, и на мене това ми е проблемът - как да си пиша във Франция историите, а да си ги разпространявам в България. През лятото. Не говоря против Паисий, а против тебе.
Какво сте се хванали за писателите.
Всеки сляп не е Омир.
Били сме говорили на Езопов език.
А вие на какъв език мълчахте?
Не сме били написали "Под игото".
Щото вие през това време изобретихте компютъра, нали?
Всеки народ има такива писатели, каквито заслужава.
И обратно.
Не можете да искате от нас да бъдем Омир, след като нямаше Троянска война.
Само едни ахилесови пети.
И сухожилия.
При това положение ще четете нашите сухоежбини.
Сега е лесно да се предпочитат американски писатели.
Ами ако ние предпочетем американския народ? Както казваше Иванчо Йотата - за народа загуба велика, За американския, естествено.
Но ние няма да го предпочетем.
Защото сме патриоти,
Не идиоти, а патриоти.
Какво казваш - идиоти имаме, нямаме Достоевски?
Старо, гълъбе, това вече го е казал един югославски колега.
Лошото е, че позна.
И за тях, и за нас.
А можехме да бъдем Балканска Швейцария.
Дупки колкото щеш - а сиренето можехме и да го внасяме.
Сега не ни остава нищо друго, освен всички да отидем в Швейцария.
Там, гълъбе, към супата дават и сандвич.
Фотоувеличение
Пущинакът е невъобразим.
Огромни каменисти скатове, голи и прашни, зарязани каменни кариери, изровени пътища, изхвръкнал чакъл, бурени.
Изпосечени гори наоколо.
Прегоряла, побеляла от суперфосфата земя.
Пресъхнали чешми.
Запуснати обори, рухнали складове, пустеещи стопански постройки.
Заковани с дъски прозорци на къщи.
Потънали в двуметрови бодили дворове с разкапващи се огради.
Под дърветата - гниещ аромат от падналите и полуразложени плодове.
Куцо куче се притиска до оградите и ни чака да отминем.
Прахоляк, мухи, изсъхнали върби, не се вижда жив човек.
В коритото на пресъхналата река се търкалят стари автомобилни гуми,
изтърбушени пластмасови бидони, счупена детска количка, бели като кости късове от дървета, обелени и лежащи тук отпреди потопа.
Слънчасали и замаяни, със съвършено безумен вид, между гумите и пробитите тенджери бродят гъски, препъвайки се в боклуците и в спомените си за вода.
Потънали до колене в прах, неподвижно стоят магарета.
През изкъртената врата на селската фурна се виждат израсналите по тезгяха джанки.
Префучава подивяла котка.
Катинарът на единствения магазин е покрит с петнайсетгодишна ръжда.
Селцето е на десетки и десетки километри от най-близкия град, запокитено в този джендем, откъснато от света. Хляб, мляко, колбаси, вестници - всичко идва с една газка два пъти в месеца.
Тежка мараня е налегнала пустото село, само две-три бабички седят пред каменните огради и нещо правят.
Нижат, изнизват, намотават, размотават, ръцете им не спират.
Цял живот не са спирали, просто не могат да спрат. Между проядените дървени стълбове висят парчета електрическа жица.
По покривите на къщите растат слънчогледи.
Слънцето сипе жаравата си.
Никакво движение, никакъв полъх на вятър, нито човек, нито дявол в това запокитено сред камънаците селце.
Пред заключеното кметство, през цялата ограда с големи полуизтрити червени букви пише "Американци, вървете си у дома!".
Развод по Български
Държавата се разведе с културата.
Несходство в характерите.
Грандомания, графомания и блудство.
Нанасяне непоправими щети на първата.
Заболяване от болест, представляваща сериозна опасност за живота и здравето на поколението и на другия съпруг. Нещо повече - държавата оспорва произхода на децата и не ги припознава за свои.
Твърди, че били оплодени изкуствено.
Заченати с друг материал.
И търси разсиновяване.
Обвинява другия съпруг, че е недееспособен.
Настоява, че бракът бил във фалит.
Изчерпване на моралните и материалните ресурси. Културата, която е изхвърлена на улицата, оспорва решението и от своя страна твърди, че цялата вина е на държавата. И че ако е блудствала, виновна за това е държавата, която е сводничела и свеждала културата при това блудство.
Морален и физически подбудител.
И че тук имаме действие против волята на лицето.
Което на всичко отгоре било непълнолетно. И не е разбирало в най-пълна достатъчност смисъла на своите действия.
Освен това културата твърди, че държавата се е облагодетелствала неправомерно и незаконно от нея по време на брака.
Налице е користно поведение на една от страните в противоречие с интересите на другата.
Облагодетелстването било от морален и материален характер, И е нанесло непоправим ущърб на културата.
Държавата упражнявала непрекъснат душевен и физически тормоз, включително чрез трети лица.
От Шести отдел.
Културата търпяла всичко само заради децата.
През цялото време е била вярна на другата страна.
Въпреки нейната уродливост.
Беше представен многоброен веществен доказателствен материал за горното - книги, филми, песни, картини, които съдът прие за сведение. Културата твърди, че допреди две години бракът бил хармоничен.
Изключенията съществували и в най-добрите семейства.
Свидетелите потвърдиха това.
Сега се водят спорове относно издръжката и ползването на придобитото
през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
Поставя се въпросът и за името, което съпрузите или единият от тях ще могат да носят за в бъдеще.
Културата е съгласна да не се нарича вече социалистическа. И да вземе новото име на съпруга си.
Или да остане с моминското си име.
Въпросът е само държавата да й осигури пълна издръжка.
Държавата отговаря, че право на издръжка има само не виновният за развода съпруг
Културата се кълне, че е напълно невинна
Делото продължава.
Българска гледна точка
За всичко е виновно робството.
И поробителят.
Не случихме на поробител.
И Норвегия беше под робство, кажи-речи, колкото нас. но сега там безработните получават по хиляда и петстотин долара на месец. Обаче виж им поробителя - Дания и Швеция.
Да ти е драго да пъшкаш под такова робство. Навсякъде народите, като излизат от робство, и английски знаят, и се цивилизовали, и метро им прекарал поробителят. А нашият поробител по-див и от нас.
Щеше ли иначе да ни владее пет века.
Нормален поробител избягва от такъв народ на десетата година.
Това, дето сега нямаме метро, е от робството.
И дето не знаем английски.
Не само, че народът не знае английски, ами народните представители не знаят и български.
Ето какво е нашето робство.
Освен това не случихме и на освободител.
Можехме да почакаме още три-четири века за друг.
Нищо нямаше да ни стане.
И на географско положение също не случихме.
Кой нормален народ се заселва на Балканите?
Народът казва, че на кръстопът даже не се пикае, а ние правим държава.
Естествено е тогава да сме непрекъснато по тротоарите с китки в ръце; и да викаме "Добре дошли, братя освободители!"
И да се кълнем във вечна дружба на който мине през кръстопътя.
Не случихме и на съседи.
Нито една скандинавска страна наоколо.
Или поне Швейцария.
Не - само балкански.
При това положение какво друго можеш да правиш освен балканиади.
Или балкански срещи на високо равнище.
Както и да контрабандираш сирене във всички посоки.
Може ли на нормален човек да му хрумне да прави Балкански обединени щати?
Той си отваря направо стрелбище.
Не случихме и на буржоазия.
Нищо не ни остави.
Едни дъскорезници и даракчийници.
И една кибритена фабрика.
Ако ни беше оставила поне едни заводи като "Сименс" или "Круп", или пък "Сони", положението щеше да бъде съвсем друго. Да не говорим за колонии, протекторати и отвъдморски територии.
За черен пипер и гастарбайтери.
Сега трябва сами да си мием чиниите.
Че и чиниите на Северна Америка.
Не случихме и на пролетариат.
И на интелигенция,
И на емиграция.
И на дисиденти, на полезни изкопаеми, на нивото на река Дунав, на флора и фауна, както и на водата в подпочвения слой. При това положение, каквото и да правим, все това се получава бананова република без банани, емиратство без петрол и султанат без диамантени находища.
И нищо не може да се направи.
Не зависи от нас.
Български шишета
Стоян изкупува празни бутилки.
Работи в пункта година, работи две.
Купува си къща, купува си кола, купува си вила.
Животът е хубав за Стоян.
Той прибира бутилките и пее.
Подрежда ги в палетите и пее.
Добри атестации за Стоян като певец.
На третата година, подреждайки празните бутилки, вижда в една от тях писмо.
Стоян отваря писмото.
Някой иска помощ.
Стоян не може да разбере.
Нито адрес, нито име.
Стоян поклаща глава и хвърля бутилката в палета.
След три дни ново писмо.
В подобна бутилка.
Искат помощ.
Стоян се мъчи да разбере нещо по етикета.
Нищо. Най-обикновена гроздова,
Нещо шавва в душата на Стоян.
След три дни ново писмо в бутилка.
Някой иска помощ. Загива.
Тук Стоян не издържа. Търси нравствена подкрепа в пълна бутилка.
Следващата седмица отново искат помощ.
Буря в душата на Стоян.
Той не може да живее спокойно, когато някой загива.
В пункта пълните бутилки и празните бутилки са по равно.
Стоян загубва гласа си.
А след това - всичко.
Пие Ден и нощ, продава къщата, продава колата, продава вилата.
Писмото за помощ продължава да идва.
Стоян продължава да пие.
Планини от изпити бутилки около Стоян.
Стоян заобиколен от стада бели мишки.
Делириум тременс за Стоян.
Стоян загива.
В една от редките минути на просветление написва писмо.
Иска помощ.
Слага писмото в празна бутилка и го изпраща в пункта за изкупуване...
Не искам повече да съм Венета
"Мила ми Венето, знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."
Христо Ботев
Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма,
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.
Български въздушни линии
Земя като една човешка длан.
Небето като от коприна.
Под нас Дунава синей.
Слънце Тракия огрява.
Летим.
Мила родино, мисля си, ти си земен рай.
Някой ме бута по рамото. Пилотът. Кабината зее празна.
Вцепенявам се.
- Да имаш висотомер?
Гледам го с широко отворени очи.
- Някой го е свил. Копелетата от поддръжката. На идване си беше тука.
Не мога да издам звук.
- Е, майната му!... Хиляда горе, хиляда долу, върховете тук са ниски... С малко повече късмет... Той пали цигара.
- Кой знае какво са разглобили още...
Самолетът рязко тръгва надолу.
- Ами да! - казва той. - Дигнали са автопилота.
Отива в кабината и изправя самолета. Връзва с тел кормилото и се връща при мене.
- Правят ми мръсно! - казва той. - Аз да Мисля, че летя на автопилот...
Кви хора, а?
Косите ми са настръхнали и стоят така.
- Вече го влачат към битака. За три бири утрепват човека.
Пропадаме и се издигаме като в огромна люлка.
- И телта ни е една - процежда през зъби той. - Е го, виждаш колко държи. Да ти се намира отвертка?
Отварям уста, но не мога да кажа нищо.
- Може и с пет стотинки - добавя той. - Аха, затегна!...
Лупингите престанаха,
- Така и така го бяхме дали тоя самолет на "Вторични суровини" - казва пилотът. - Що го взехме обратно? Пусти икономии! Припадам.
Когато се свестявам, той казва:
- Важното е да не са източили бензина.
- Нали имате уред? - с мъка прошепвам аз. - Той нали показва?...
Пилотът ме поглежда мрачно.
- С тоя уред, който показваше пълен резервоар, кацнах на връх Ком.
После ме наградиха от горското. Изсякъл съм им двайсет декара над плана.
Отново припадам.
Свестявам се и виждам, че пилотът тарашува по джобовете ми.
- Търся червен пипер - обяснява той. - Да затегне дупката. Онези копелета са пробили резервоара и са източили бензина. За пет литра ще съсипят хубавия самолет.
Вече не мога и да припадам.
- Поискайте помощ по радиото!...
Той ме поглежда скептично,
- Нямам радио. А и да имах, няма кой да ме чуе. Всички слушат мача.
- Какъв мач?!?!~!! - питам с последни сили и припадам.
Събуждам се от гласа на пилота.
- Гледай го сега, гледай го това копеле! - вика той. - Абе, къде караш!. Не виждаш ли, че аз карам оттука!
- Поглеждам навън и изтръпвам - право срещу нас се носи самолет.
Разминаваме се на косъм.
- Гледай какви хора! - ругае пилотът. - Какво като съм в твоя коридор!
Ти пък мини в моя!... Ако си мъж!...
Той стъпква цигарата с крак.
- Ааа, не, писна ми да летя по този начин!... Това не е работа!... Да знаеш някое летище наблизо? Поклащам изстинал глава.
- Да знае някой летище наоколо? - обръща се той към другите пътници.
Мълчание, те са припаднали отдавна.
- Имаш ли далекоглед?- пита ме той. - Ком е някъде наблизо, усещам, там поне вече е разчистено!...
Преди да припадна отново, виждам, че той се взира през прозореца и търси връх Ком.
Ключ за разбиране на Българина
Става девет и Сусо излиза от кухнята.
Боде с вилица шведката, пие от чашите на англичаните, сяда по скутовете на холандците.
Много е усмихнат и за петнайсет минути обръща. целия ресторант наопаки.
Предупреждаван е двайсет хиляди пъти, но няма сила, която да го спре да не излезе в девет, нализан до козирката, и да не плюе в душите на гостите. Нали няма готвачи, всеки път му се разминава. Човек не трябва да пие толкова, хиляди пъти съм му казвал, пийни бутилка, пийни две, пийни три, но не се наливай. Той, обаче, от дума не разбира.
Кротък човек съм, на мравката път сторвам, но много мразя някой да не разбира от дума.
Хващам Сусо за врата и го изнасям навън.
Пускам го на стъпалата на хотела.
Той се свива послушно и задрямва.
Гледам го и ми става жал.
Вие виелица, вали сняг, на два метра нищо не се вижда.
Ще вземе да замръзне посред нощ в тази планина.
Вдигам го на гръб и го занасям до колата.
Ще го закарам до неговото село.
Дотам и лете едва се стига, а зиме си е направо лотария: пропасти, завои, ями, мостове, реки.
Щом е за Сусо, обаче, няма как.
Пътят е замръзнал, затрупан, въртя се, удрям се в перилата на мостовете, затъвам в преспите, бутам, влача, дърпам, снегът продължава да вали и вятърът така замита, че ставам целият от порцелан. Пристигаме в селото към два през нощта.
Измъквам го отвътре, пускам го внимателно на снега.
- Хайде, Сусо, живи и здрави!... Лека нощ!...
Той мига, не може да осъзнае къде е, после се ориентира и ме поглежда.
Гледам го умилен, Взе ми се здравето, обаче го докарах.
От мене излиза пара като от локомобил.
Тогава Сусо ми тегли една майна и хуква към къщи.
Втрещявам се.
Цяла нощ го карам като малоумен из планината, а той ме псува на майка.
Хуквам след него и го спипвам точно когато натиска дръжката на вратата.
Хващам го за яката и го понасям през двора. Той рита. Слагам го в колата и потеглям обратно. Към Бели Искър обаче колата поднася, обръща се и се нахакваме в реката.
Счупвам стъклата, измъквам Сусо, мятам го на гръб и продължавам.
Душа не ми остава, обаче към пет сутринта сме в Боровец.
Стигаме до хотела, свалям Сусо от гърба си и го оставям на стъпалата.
Както си беше.
- А сега да те видя - му казвам - как ще се прибереш!...
Изтупвам си ръцете и си заминавам.
Човек трябва да внимава, когато псува българина.
Последен кръг над кукувичето гнездо
Всичко тече, но нищо не се изменя.
Сборът от ъглите е колкото каже папският съвет.
Зад всеки, който иска да управлява, стои по един народ.
Който мисли другояче, е немислим.
Законите са незаконни.
Работата е да не се работи.
Демокрацията постоянно замразява недемократичните сили.
Трудно е да не сме нули, като непрекъснато започваме от нула.
Колкото реформата е по-добре, толкова сме по-зле.
Както ни беше научен комунизмът, така ни е научен и антикомунизмът.
Кадрите са едни и съши.
Какво като потъваме. И Венеция потъва.
Оказа се, че за да откриеш България, трябва първо да откриеш Америка. Миенето на чинии не е професия, а националност, Как да отидем сред народа, като той отива в Канада. От НРБ се превръщаме постепенно в БРБ - бананова република България.
бедата на някои политици не е, че не им вярваме, а че те си вярват. По пътя за Европа засега сме стигнали само до Четвърти километър. Не сме дошли от степите. Ние сме паднали от небето. На главите.
Български послепис
Тезата е, че националната сигурност е съвкупност от несигурността на всеки отделен българин.
Оказа се, че телешкият език е по-доходоносен от българския.
Защо пишат, че културата е паднала на колене? Тя си беше.
Депутатите гладуваха, Сега е наш ред.
Колкото е по-зависим един народ, толкова са му по-независими представата за информация.
До такава степен сме свободни, че нямаме вече и старопланинска верига.
Шведският модел умря, но българският модел е безсмъртен.
И всякакъв опит да се говори против него е безсмислен. По-лесно можеш да очерниш себе си, отколкото да умиеш арапина, казва народът.
И по изключение е прав.
Тиганът е все така на огъня, но рибата не е в морето.
Рибата изпълзя на брега.
Въобразява си, че тук има живот.
Ако можеше да говори, щеше да ни каже и ние да не се хвърляме в морето.
И там няма живот.
Въпросът е къде има.
Във всеки случай не е в САЩ - идващи оттам ни уверяват, че интересният живот сега бил тук.
Нека поговорят по въпроса с рибата.
Която изпълзя на брега край Бургас.
Че има интересно - има. Рибата вече живее на сухо, а шилетата - в морето, Но дали е интересно за шилетата.
Стават все повече българите, които, освен наште планини зелени, обичат
и елегантни дрехи, изискано ядене, прилични къщи, бързи коли, хубави книги и трезв човешки разум.
За тези наши сънародници трябва да внесем отнякъде друга държава.
В момента се водят преговори с Швейцария и Холандия. На разположение на останалите са предизборните програми на различните политически и други сили.
В тях освен бъдеще не се обещава нищо друго.
Ние обаче вече сме живели в това бъдеше.
Това бъдеще, което щяло да ни сполети, било резултат от светлото минало. Затова било такова.
А следващото бъдеще вече ще бъде като същинско настояще, Всички искаме най-после и ние да поживеем в някакво конкретно настояще, но дотогава къде да изпълзим?
Засега конкретна посока не се указва.
Пълзим най-общо към демокрация.
И към Европа.
Както и към пазарна икономика.
Въпросът е ще ни стигне ли кислородът.
Защото на рибите не стигна,
Съмняващи се в горното наши сънародници организират масови преплувания на реки, граничещи с Германия. За жалост не ги разбират правилно.
Някои полиции не разбират от традиции.
Не знаят, че по този начин ние сме се заселили и в България.
И че това е стар български обичай,
Което показва, че е крайно време да паднем под германско иго.
Свободата е скъпа, но как върви в съотношение с марката?
А освен това само по този начин немците ще научат нашите обичаи.
Сега всички декларират, че народът заслужава нещо по-добро.
Като е така, защо не внесат и малко кандидати за депутати?
Българската енигма
Според всички природни и физически закони такова нещо като българина не може да съществува.
Обаче не.
Хванати за опашките - ето ни тука.
Седем пъти по-малобройни асимилираме славяните и на всичкото отгоре ги кръщаваме на наше име.
На всичкото отгоре наричаме български и езика, в който има само осем български думи.
Обаче, първата от тях е тояга.
Речниковият фонд на много от нас и до днес се състои само от тази дума.
После това - да кръщаваме и прекръстваме - се превръща в стар български обичай.
И обикновено започва с първата българска дума. В живата природа няма нищо по-силно от инстинкта за самосъхранение, но ето ти го българинът със следната поговорка:
"Че си извадим окото, та тъщата да умре от мъка, че има кьорав зет!"
И наистина го вади. А тъщата наистина умира от мъка.
И това при закона за запазване на видовете.
Нещата по-нататък се развиват така:
Яйцата кудкудякат, а кокошките мълчат.
Пешакът мрази конника.
Чукаме вода в хаван.
Две риби се пекат, една друга не вярва.
Все тръгваме за вълна и все се връщаме остригани.
Сляпа кокошка кога прогледа, иска и на петела да се качи.
Нямане ни се купува, ни се продава.
И изкристализират накрая в следната житейска философия:
"Като не можем както щем, да щем както можем!"
По този начин за българина животът става повод за съществуване.
Оттук нататък нещата следват естествения си ход.
Свестните у нас считат за луди.
Стават все по-малко народите по света, с които не сме братя. И все по-малко сиренето.
Вярващите все повече се увеличават, а вярата все повече намалява. Никой не си отговаря на въпроса. Какъв смисъл има да бъдеш скот, ако не си и Фицджералд?
Все по-близки са ни далечните народи и по-далечни - близките.
Черно ни е не само морето, но и всеки, който ни се изпречи пред очите.
Изнасяме гълъби и завист, а внасяме Пикасо и Моцарт.
Стареем, но не растем.
Толкова много ни правят на маймуни, че вече вярваме в теорията на Дарвин.
Не разбирам защо упорстваме повече. Нека се направи график кой къде да замине. безсмислено е да се струпваме пак на едно място.
Последният нека загаси лампата и пусне химна.
Ако сме дали нещо на света - това е българският модел. Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.
Свободата Санчо
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации;
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова "Свобода или смърт", извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като "Good morning" върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша "химера", но тази дума означава най-малко две неща хубави, но празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите - лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български - какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода - да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов - по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
Хей тамо лодка
Никога не съм мислил за ролята на лодките и другите плавателни съдове в живота ми.
Наивно съм смятал, че след като не съм фаропазач, те не играят съществена роля за мене.
Както обикновено се получава - жестоко съм се лъгал.
Сега вече виждам фаталната роля на плавателните съдове.
Започвайки от прочутите лодки еднодръвки на нашите прадеди славяните и свършвайки с не по-малко прочутия кораб с американската фуражна царевица, чието движение се следеше като Халеевата комета.
Може и да ви се видят странни тези следствено-причинни връзки, но представете си, че в 1876 година по Дунава не плаваха никакви кораби. В това число и “Радецки”. И Ботев беше останал в Румъния, издавайки все повече и повече вестници, основавайки накрая и издателска къща и отивайки до Дунава само за риболов.
Колко различно щяха да се развият много неща от нашата история.
А представете си сега, че крайцерът “Аврора” въобще не беше построяван. И следователно нямаше начин да даде три халосни изстрела по девическия пансион в Смолни.
Развинти ли ви се фантазията7
Ами ако онази лодка. с която Димитров и Коларов пресичат бурното
Черно море, за да отидат на заседание на Коминтерна,се беше пробила насред
път и потънала?
Схващате ли връзката? И следите ли мисълта ми?
Разбирате ли защо Ленин се качва само на броневик и никога на лодка?
Точно така - защото иначе революцията е в опасност.
Ето как на дело плавателните съдове застават на пътя ни и играят едва
ли не фатална роля в световната история.
Когато през януари нацията вкочанясваше поради временни неуредици с петрола и всички имахме вече отрицателна температура, отново плавателен съд спаси живота ни.
Известният танкер на спасението, танкерът “Струма”.
Спаси ни даже не самият танкер, а съобщението, че настроението на капитана му там, в далечния Новоросийск, се е подобрило.
След като седмици наред беше лошо.
Това съобщение на телевизионната говорителка ни беше достатъчно и ние оживяхме.
Що се отнася до самия танкер, така и не разбрахме какво точно стана с него. Ту беше натоварен и на два часа път от Варна, ту чакаше да го товарят в Новоросийск, ту беше натоварен, но не беше заплатено за нефта, ту беше заплатено, но пък сметката не пристигнала от Москва. Впрочем, това не беше и важно.
Танкерите въобще са много любопитни съдове.
Като едни санбернардски кучета те спасиха живота на още двеста мои сънародници на една сто и четиридесет часова опашка за бензин.
Някъде към шестия ден, поради редица климатични, психологически и социологически фактори сънародниците започнаха да се самоизтребват.
Изчаках да паднат първите петнайсет и се намесих с една проста сметка, почерпена от вестниците. С вестник в едната ръка и молив в другата аз изчислих пред озверените шофьори колко хиляди тона нефт карат наши танкери от всички краища на света.
Получи се такава чудовищна цифра, че мнозинството затихна.
След като в страната ни се намират две трети от световните запаси на нефт, казах аз, има ли смисъл да се избиваме?
Разотидоха се засрамени.
Когато махнаха лодките от езерото в Борисовата градина и сложиха там пеещи фонтани, всички решиха, че с лодките е свършено.
Но лодките отново са в езерото.
Ето как плавателните съдове надделяват и все още определят развитието на историята.
Изчезнаха паметници, бюстове, имена, но не и лодките.
Следете внимателно корабите, изучавайте лодките, вглеждайте се в саловете.
Те са извор на знания.
Страданията на стария Вертер
Навсякъде Вертер умира млад.
У нас той страда до дълбоки старини.
Страданията му започват като съвсем млад.
Баща му е имал маслобойна и цял живот Вертер се мъчи да заличи този позорен факт.
Той сменя фамилията си, измисля ново родословно дърво, премества се да живее на друго място, от нисък става висок и от плешив - къдрокос, но всичко е напразно.
Маслобойната върви подир него като вярно, стара, макар и нежелано куче.
Вертер става активен член на Отечествения фронт, клейми опозицията, приветства национализацията, строи Хаинбоаз, Хаинбоаз строи него, чупи рекордите, сутрин вдига знамето, вечер свири на акордеон "По върховете на Манджурия, седи в първата редица, когато Димитров идва при бригадирите, но всичко е напразно.
Маслобойната го чака в палатката, сгушена под прочутия бригадирски шинел на Иван Радоев.
Вертер страда.
Хвърля се с цялата си жар в колективизацията, осъжда Жендов, пише писма да се преработи романът "Тютюн", отива доброволец в Корея с надеждата, че американският напалм най-сетне ще изгори маслобойната, но всичко е напразно.
Тя клечи по хълмовете на Фун-чжоу, под напалмовия дъжд, и го гледа предано в очите.
Двамата се връщат в родината.
Вертер иска да влезе в университета, но маслобойната застава на входа и той не може да влезе.
Страда.
Съвзема се, поема априлската линия, бори се срещу частната собственост, която ежечасно ражда капитализъм, срещу самия капитализъм, носи Че Гевара на ревера си и материалите на Юлския пленум в чантата, знае наизуст "Съображенията" и прегръща с две ръце перестройката, но всичко е напразно.
Накъдето и да тръгне, маслобойната застава на пътя му.
Отново страда.
След това се заема мъжки с работата.
Унищожава документи, нотариални актове, сметки, стари снимки, пожълтели квитанции, окъсани броеве от вестници, премахва свидетели, трови с миша отрова очевидци, бута в пропасти съдружници на баща си, прегазва с кола случайно разбрали за маслобойната хора, ликвидира роднини, инжектира отровен серум на бивши съседи, премахва и последната следа.
Това му струва години и страдания, но най-накрая успява.
Превръща баща си от цветущ притежател на маслобойна в потомствен пролетарий, който няма нищо друго, освен веригите си.
Най-накрая може да си отдъхне - от маслобойната няма и помен.
Ако не той, поне децата му ще живеят като хората.
Тогава работата се извърта, всичко се променя, започват да връщат земята и фабриките, раздават маслобойните на старите собственици и тук вече започват нечовешките страдания на стария Вертер.
От една страна маслобойната е негова, произвежда, пуши с комините, а от друга - той не може да докаже нищо.
Работил е перфектно цял живот и е заличил всичко.
Няма никой и нищо на този свят, което да докаже, че е собственик на
маслобойната, а не пролетарий и син на потомствен пролетарий.
Собствениците започват да трупат милиони, кожени палта, балове, разходки с царския влак, екскурзии до Истанбул, мерцедеси, а потомственият пролетарий Вертер клечи срещу собствената си маслобойна и страда.
Той няма дори и вериги.
Демокрацията му ги свали.
Българската риба
Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева,
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им - пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през
Босфора и не през Вашингтон, а през тигана
Българският самурай
Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си - пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не "хайку", а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето,
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа
Българската участ
Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар - далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката - песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде "шведска маса" със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече - в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма "Що е?", винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет - на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението - силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави - пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си,но участта си - никога.
Боже пази България
Накрая в цялата държава останахме седем души.
Един в София, един в Пловдив, един в Бургас, един в село Джулюница,
един във Варна, един в някакъв железопътен кантон по линията Видин-Лом и един в Доспат.
Другите заминаха.
Стипендианти, комедианти, симпатизанти.
Екскурзианти, музиканти, азиланти.
Емигранти.
Всеки намери някаква причина, събра багажа и замина.
Останахме седмината.
Отначало беше приятно, широко, вървиш ден, вървиш два и не срещаш жив съотечественик.
Свобода, демокрация, плурализъм.
Спокойно можеш да развиваш възгледите си.
Никой не те чува.
Можеш да се движиш по еволюционен път, а можеш и по революционен.
Толерантност, разбиране и спокойствие.
Никой не застава на пътя ти.
Много скоро обаче започнаха неприятностите.
Оказа се, че трябва да вземем властта.
Някой трябваше да стане президент.
Този от Джулюница беше категоричен - щял да прекопава доматите, да пръска лозето и не можел да се занимава с глупости. Пловдивчанинът се съгласи, но при три условия - онзи от Варна да стане министър-председател, той да бъде президент най-много две седмици и през това време да не приема никакви държавни глави.
Хващал миниер от химна.
Онзи от Варна не се съгласи да стане министьр-председател, консервираше паламуд и каза, че не вижда по-идеален министър-председател от този в железопътния кантон.
На всичките ни повиквания, обаче, кантонерът отговаряше по телеграфа само с едно изречение: "Бързият мина, закъснява с две минути".
Тогава аз станах министър-председател, за да дам пример, а този от Бургас трябваше да стане председател на Народното събрание. Той обаче отказа, мотивирайки се с алергия от цъфнали дръвчета и невъзможност да излиза от къщи.
Единствената ни надежда остана съотечественикът ни от Доспат. Колкото и да го търсехме - никакъв резултат.
Или го бяха изяли мечките, или си беше по пчелините.
При това положение станах и председател на Народното събрание. Имаше и хубава страна - разходката от Министерския съвет до Народното събрание действаше здравословно.
Но не за дълго. Хванах грип.
Разчитах на депутатския имунитет, но той не помогна.
Сега лежа болен от грип в Министерския съвет.
Тежко е, но още по-тежко ми става при мисълта, че след две седмици ще трябва да стана и президент.
Онзи от Пловдив ще прави рибарник и още отсега си е подал оставката.
Бързият продължава да закъснява с две минути.
Този от Доспат не се обажда.
Страх ме е да не е минал границата.
Щях да направя него президент, а може би и министър-председател - който яде мед, става за всичко.
А след това бургазлията - председател на Народното събрание.
Знам, че алергията му е измислена.
Дано само оздравея.
Иначе България остава без власт.
Боже, пази България и най-вече южната й граница, за да не избяга този от Доспат!...
Разговор на български турист с френски гълъб в двора на Лувъра
Френски гълъбе, не си познал!... Не само няма да получиш троха, ами може и да ти се случи нещо... Както съм генетично гладен, и както системно не си дояждам в България, такъв гълъб с ориз ще извъртя в хотела... Не можеш да повярваш ли?... Абе, ти направи още една-две крачки, па ще видим... Не, не сме човекоядци, но ще станем. Натам върви... Да, бели сме, ние си знаем колко сме бели... Този сандвич, дето сега го ям, ми е за закуска, за обяд и за вечеря - толкова сме бели... И така ми е причерняло пред очите, че да не бяха ония японци с камерите... Европейци сме, да, в Европа сме... Абе, ти не можеш да повярваш, обаче виж на картата... И да ти обяснявам, няма да разбереш, много е сложно... Посттоталитаризъм... Историческият конформизъм на българското социално поведение... Не ми гледай към сандвича... Специфична социална психология, моделирана от условията на живот по балканските кръстопътища... Кръвта е предизвиквала непрекъснато страхови състояния и е направила оцеляването висша историческа ценност... Чакай малко, виждаш, че дъвча... Как няма да ти е интересно, то е като из живота на Великденските острови... Да те опъна само два месеца да поживееш в България, ще видиш колко е интересно, още на втората седмица ще опънеш краката... Така, продължаваме... Незрялото социално чувство на балканеца, липсата на унгарски събития, пражката пролет и Лех Валенса... Съчетанието на историческите и конюнктурните фактори... социалната мътилка... що не дойдеш по-близо... на база на глада и отчаянието, при липса на историческа перспектива... ей тука застани, на това павенце... морална деградация... безконтролен грабеж... нестихващи закононарушения... Тези японци няма ли да се махнат най-после... Политическата спекулация с националните проблеми е доведена до степента на абсурда... изострящите се балкански противоречия... Най-добре ще бъде в найлоновата торба... вечно пулсиращият ..балкански национализъм отново надигна изцапаните си знамена.;,. Най-накрая се махнаха... Маркираните елементи на кризата в посттоталитарното’общество сочат липсата на изход... Чакай, чакай, не пърхай толкова, ще ми издереш ръцете... стой мирен... ще ти извия врата... Естествено, че ще те ям, ти какво си мислеше, че ще си говорим тука до обяд ли... Не ме интересува, аз още в началото честно те предупредих... Влизай сега в торбата и без приказки повече... Така... Докъде бяхме стигнали... Да, демокрацията... Ето я вълшебната дума, влязла в устата и на най-върлите сталинисти, и на крайните либерали... И малко, и старо се кълне в името на демокрацията... Но в българската действителност, поне засега, това остава една дума без съдържание... Съжалявам, гълъбе, с това трябваше да започна, но тогава щеше да избягаш... Хайде да вървим!..
Разговор на български турист с немски гълъб на Mариенплац в Mюнхен
Славянската душа, немски гълъбе, е енигма.
Тя самата не се разбира, та що остава за тебе. Да, българите са славяни. Южни. Може би малко по-южни отколкото трябва.
Нищо, че четеш пресата, пак не можеш да разбереш. Е, добре, аз ще ти кажа какво става, пък каквото разбереш - това. Щом настояваш.
Правим всичко, за да не правим нищо.
Най-обичаме да мразим.
Българският консенсус се състои от осем милиона "против".
В разцвет е сексуалната революция - за другите не ни стига потенциал. Пустите клисурци, дето се правеха на московци, сега се правят на тексасци.
А панагюрци - на мениджъри.
Вече никой не пита колко струва билетът до Кремиковци.
Въпросът е - колко струва билетът до Америка.
Българската мечта е да не бъдем българи.
Трудовата маса мечтае за "шведска маса".
Пролетариите от всички страни се съединяват в Америка.
Призрак броди из България - призракът на Европа. В учебната програма на висшите училища се изучава като учебен предмет миенето на чинии.
За да бъдат готови студентите ни за Канада. Салиери пише по вестниците, че Моцарт бил концертмайстер на придворната капела на залцбургския архиепископ. И работил във Виена.
Знае се кой работеше във Виена.
Оставаме все по-малко човеци на квадратен километър.
Младите все по-често рецитират "Прекрасно, но що е Отечество?".
Българският национален герой се казва Кради Марко. Като преди 1300 години преплувахме Дунава, а не Рейн, сега вместо фолксваген имаме фолклор.
Мистерията на българските гласове се обяснява с четиридесет и пет години мълчание.
Нормалната полиция пази закона, а нашата иска законът да я пази. Твърдението, че и ний сме дали нещо на света излезе вярно - няколко милиарда на Ирак, Либия и Иран.
Свободните цени все повече ни заробват.
Събирахме бели пари за черни дни, а е трябвало да събираме зелени. Мерките за нашето спасение са монетарни, а помощта - хуманитарна, Вместо да е обратното.
Последни напускат потъващия кораб не плъховете, а българите.
Българска поговорка - да стигнеш до Рим и да не убиеш папата.
Обясняват нашата история с нашата география. Теорията за българския народ е оптимистична, но практиката е песимистична.
Другите дават кралство за кон, а ние кон за кокошка.
Не стига, че живеем на полуостров, ами сме и полуинтелигенти. Ние сме единственият народ, който е поробван два пъти, а освобождаван пет пъти.
У българина е силно развит култът към труда, към учението и към личността.
У нас, който не работи, не яде. Който работи - също.
Българската национална болест е амнезията.
Когато всички сме най-зле, сме най-добре.
Това е, гълъбе. Загадъчна славянска душа.
Загадъчната славянска душа се разбира само когато се извади.
Разговор на български турист с италиански гълъб на площад Сан Пиетро в Рим
Италиански гълъбе, не ми се навирай в ръцете, правиш ужасна грешка.
Аз съм български турист.
Знам, че не си папата. Не съм толкова загубен.
Но това не бива да те успокоява. А е мръднал нанякъде карабинерът, а... Естествено, че мога да направя грешка, и ние грешим, да се греши е човешко. Май само по това вече приличаме на човеци. Прав си - само който не работи, не греши.
Обаче българското трудолюбие е пословично.
А българските грешки - исторически.
Първата е, че сме асимилирали славяните, а не англичаните.
Сега вместо на полуостров, щяхме да живеем на остров.
Нямаше да ходим полуголи, да бъдем полугладни, да се чувстваме
полуграмотни, да ядем полуфабрикати, да произвеждаме полупроводници и да живеем в източното полукълбо.
Втората ни грешка е със солунските братя.
Трябваше да им оставим солунските братя и да вземем солунската митница,
Вярно е, че щяхме да работим на 24 май, но пък щеше да ни разбира цял свят и да си спестим Съюза на преводачите.
А за ползата от митницата - да не говорим,
Ивайло не трябваше да става цар.
С това даде много лош пример.
От една страна, силно западна свиневъдството, а от друга - управлението.
Нещата и до днес не могат да дойдат по местата си.
Грешка беше и няколко века непрекъснато да обсаждаме Цариград. С няколко туристически фирми като днешните щяхме да го разграбим по-лесно.
Погрешно смятахме, че наш национален герой е Крали Марко.
Сега се видя, че е Марко Тотев.
Грешка беше и това, че Ботев слезе при Козлодуй.
Трябваше да слезе във Виена.
Сега внуците му щяха да ни пращат хуманитарна помощ.
Балканджи Йово не трябваше да се опъва чак толкова за Яна.
Тя и без това няколко века по-късно отиде проститутка в Истанбул. Бенковски можеше да не обезлюдява селата по време на Априлското въстание.
Същата работа свърши и Априлският пленум.
Погрешно беше първият български княз да идва от Германия.
Трябваше ние да отидем при него.
Убиха Алеко Константинов. А трябваше Бай Ганьо. Когато обявихме война на Англия и Америка, трябваше да направим и втората крачка - да отидем там и да се предадем. Сега билетите са много по-скъпи.
Много по-рано трябваше да разберем, че априлската линия е една от страните на Бермудския триъгълник.
А не сега да се чудим къде изчезна всичко.
Грешка беше да се стреля по папата.
Можехме да му вземем здравето, като станем изведнъж вярващи.
Което и направихме.
И това е само част от грешките.
След толкова грешки, драги гълъбе, знаеш ли какво си мисля?
А може би вече е време да преплуваме Дунава в обратната посока?
Разговор на Български писател с български гълъб на площад Света Неделя
Български гълъбе, недей да ми се пудриш.
Разговаряли сме все с немски и френски гълъби, с тебе никой не разговарял.
А с мене някой разговаря ли?
Да не си Иван Вазов, викат.
Като че ли те са Георги Сава Раковски.
Патриот съм, патриот съм, ако не бях патриот, щях ли да се редя тука на опашка за супа за бедни?
Можех да се редя в Париж. Поне да съм в Европа. Абе, не знам какво й харесваме толкова на Европа, но там към супата дават и сандвич, Слушай, точно ти за Паисий няма да ми говориш. И за моя род и език.
Паисий, обаче манастирът му в Гърция.
Като че по това време в България няма манастири. Абе, и на мене това ми е проблемът - как да си пиша във Франция историите, а да си ги разпространявам в България. През лятото. Не говоря против Паисий, а против тебе.
Какво сте се хванали за писателите.
Всеки сляп не е Омир.
Били сме говорили на Езопов език.
А вие на какъв език мълчахте?
Не сме били написали "Под игото".
Щото вие през това време изобретихте компютъра, нали?
Всеки народ има такива писатели, каквито заслужава.
И обратно.
Не можете да искате от нас да бъдем Омир, след като нямаше Троянска война.
Само едни ахилесови пети.
И сухожилия.
При това положение ще четете нашите сухоежбини.
Сега е лесно да се предпочитат американски писатели.
Ами ако ние предпочетем американския народ? Както казваше Иванчо Йотата - за народа загуба велика, За американския, естествено.
Но ние няма да го предпочетем.
Защото сме патриоти,
Не идиоти, а патриоти.
Какво казваш - идиоти имаме, нямаме Достоевски?
Старо, гълъбе, това вече го е казал един югославски колега.
Лошото е, че позна.
И за тях, и за нас.
А можехме да бъдем Балканска Швейцария.
Дупки колкото щеш - а сиренето можехме и да го внасяме.
Сега не ни остава нищо друго, освен всички да отидем в Швейцария.
Там, гълъбе, към супата дават и сандвич.
Фотоувеличение
Пущинакът е невъобразим.
Огромни каменисти скатове, голи и прашни, зарязани каменни кариери, изровени пътища, изхвръкнал чакъл, бурени.
Изпосечени гори наоколо.
Прегоряла, побеляла от суперфосфата земя.
Пресъхнали чешми.
Запуснати обори, рухнали складове, пустеещи стопански постройки.
Заковани с дъски прозорци на къщи.
Потънали в двуметрови бодили дворове с разкапващи се огради.
Под дърветата - гниещ аромат от падналите и полуразложени плодове.
Куцо куче се притиска до оградите и ни чака да отминем.
Прахоляк, мухи, изсъхнали върби, не се вижда жив човек.
В коритото на пресъхналата река се търкалят стари автомобилни гуми,
изтърбушени пластмасови бидони, счупена детска количка, бели като кости късове от дървета, обелени и лежащи тук отпреди потопа.
Слънчасали и замаяни, със съвършено безумен вид, между гумите и пробитите тенджери бродят гъски, препъвайки се в боклуците и в спомените си за вода.
Потънали до колене в прах, неподвижно стоят магарета.
През изкъртената врата на селската фурна се виждат израсналите по тезгяха джанки.
Префучава подивяла котка.
Катинарът на единствения магазин е покрит с петнайсетгодишна ръжда.
Селцето е на десетки и десетки километри от най-близкия град, запокитено в този джендем, откъснато от света. Хляб, мляко, колбаси, вестници - всичко идва с една газка два пъти в месеца.
Тежка мараня е налегнала пустото село, само две-три бабички седят пред каменните огради и нещо правят.
Нижат, изнизват, намотават, размотават, ръцете им не спират.
Цял живот не са спирали, просто не могат да спрат. Между проядените дървени стълбове висят парчета електрическа жица.
По покривите на къщите растат слънчогледи.
Слънцето сипе жаравата си.
Никакво движение, никакъв полъх на вятър, нито човек, нито дявол в това запокитено сред камънаците селце.
Пред заключеното кметство, през цялата ограда с големи полуизтрити червени букви пише "Американци, вървете си у дома!".
Развод по Български
Държавата се разведе с културата.
Несходство в характерите.
Грандомания, графомания и блудство.
Нанасяне непоправими щети на първата.
Заболяване от болест, представляваща сериозна опасност за живота и здравето на поколението и на другия съпруг. Нещо повече - държавата оспорва произхода на децата и не ги припознава за свои.
Твърди, че били оплодени изкуствено.
Заченати с друг материал.
И търси разсиновяване.
Обвинява другия съпруг, че е недееспособен.
Настоява, че бракът бил във фалит.
Изчерпване на моралните и материалните ресурси. Културата, която е изхвърлена на улицата, оспорва решението и от своя страна твърди, че цялата вина е на държавата. И че ако е блудствала, виновна за това е държавата, която е сводничела и свеждала културата при това блудство.
Морален и физически подбудител.
И че тук имаме действие против волята на лицето.
Което на всичко отгоре било непълнолетно. И не е разбирало в най-пълна достатъчност смисъла на своите действия.
Освен това културата твърди, че държавата се е облагодетелствала неправомерно и незаконно от нея по време на брака.
Налице е користно поведение на една от страните в противоречие с интересите на другата.
Облагодетелстването било от морален и материален характер, И е нанесло непоправим ущърб на културата.
Държавата упражнявала непрекъснат душевен и физически тормоз, включително чрез трети лица.
От Шести отдел.
Културата търпяла всичко само заради децата.
През цялото време е била вярна на другата страна.
Въпреки нейната уродливост.
Беше представен многоброен веществен доказателствен материал за горното - книги, филми, песни, картини, които съдът прие за сведение. Културата твърди, че допреди две години бракът бил хармоничен.
Изключенията съществували и в най-добрите семейства.
Свидетелите потвърдиха това.
Сега се водят спорове относно издръжката и ползването на придобитото
през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
Поставя се въпросът и за името, което съпрузите или единият от тях ще могат да носят за в бъдеще.
Културата е съгласна да не се нарича вече социалистическа. И да вземе новото име на съпруга си.
Или да остане с моминското си име.
Въпросът е само държавата да й осигури пълна издръжка.
Държавата отговаря, че право на издръжка има само не виновният за развода съпруг
Културата се кълне, че е напълно невинна
Делото продължава.
Българска гледна точка
За всичко е виновно робството.
И поробителят.
Не случихме на поробител.
И Норвегия беше под робство, кажи-речи, колкото нас. но сега там безработните получават по хиляда и петстотин долара на месец. Обаче виж им поробителя - Дания и Швеция.
Да ти е драго да пъшкаш под такова робство. Навсякъде народите, като излизат от робство, и английски знаят, и се цивилизовали, и метро им прекарал поробителят. А нашият поробител по-див и от нас.
Щеше ли иначе да ни владее пет века.
Нормален поробител избягва от такъв народ на десетата година.
Това, дето сега нямаме метро, е от робството.
И дето не знаем английски.
Не само, че народът не знае английски, ами народните представители не знаят и български.
Ето какво е нашето робство.
Освен това не случихме и на освободител.
Можехме да почакаме още три-четири века за друг.
Нищо нямаше да ни стане.
И на географско положение също не случихме.
Кой нормален народ се заселва на Балканите?
Народът казва, че на кръстопът даже не се пикае, а ние правим държава.
Естествено е тогава да сме непрекъснато по тротоарите с китки в ръце; и да викаме "Добре дошли, братя освободители!"
И да се кълнем във вечна дружба на който мине през кръстопътя.
Не случихме и на съседи.
Нито една скандинавска страна наоколо.
Или поне Швейцария.
Не - само балкански.
При това положение какво друго можеш да правиш освен балканиади.
Или балкански срещи на високо равнище.
Както и да контрабандираш сирене във всички посоки.
Може ли на нормален човек да му хрумне да прави Балкански обединени щати?
Той си отваря направо стрелбище.
Не случихме и на буржоазия.
Нищо не ни остави.
Едни дъскорезници и даракчийници.
И една кибритена фабрика.
Ако ни беше оставила поне едни заводи като "Сименс" или "Круп", или пък "Сони", положението щеше да бъде съвсем друго. Да не говорим за колонии, протекторати и отвъдморски територии.
За черен пипер и гастарбайтери.
Сега трябва сами да си мием чиниите.
Че и чиниите на Северна Америка.
Не случихме и на пролетариат.
И на интелигенция,
И на емиграция.
И на дисиденти, на полезни изкопаеми, на нивото на река Дунав, на флора и фауна, както и на водата в подпочвения слой. При това положение, каквото и да правим, все това се получава бананова република без банани, емиратство без петрол и султанат без диамантени находища.
И нищо не може да се направи.
Не зависи от нас.
Български шишета
Стоян изкупува празни бутилки.
Работи в пункта година, работи две.
Купува си къща, купува си кола, купува си вила.
Животът е хубав за Стоян.
Той прибира бутилките и пее.
Подрежда ги в палетите и пее.
Добри атестации за Стоян като певец.
На третата година, подреждайки празните бутилки, вижда в една от тях писмо.
Стоян отваря писмото.
Някой иска помощ.
Стоян не може да разбере.
Нито адрес, нито име.
Стоян поклаща глава и хвърля бутилката в палета.
След три дни ново писмо.
В подобна бутилка.
Искат помощ.
Стоян се мъчи да разбере нещо по етикета.
Нищо. Най-обикновена гроздова,
Нещо шавва в душата на Стоян.
След три дни ново писмо в бутилка.
Някой иска помощ. Загива.
Тук Стоян не издържа. Търси нравствена подкрепа в пълна бутилка.
Следващата седмица отново искат помощ.
Буря в душата на Стоян.
Той не може да живее спокойно, когато някой загива.
В пункта пълните бутилки и празните бутилки са по равно.
Стоян загубва гласа си.
А след това - всичко.
Пие Ден и нощ, продава къщата, продава колата, продава вилата.
Писмото за помощ продължава да идва.
Стоян продължава да пие.
Планини от изпити бутилки около Стоян.
Стоян заобиколен от стада бели мишки.
Делириум тременс за Стоян.
Стоян загива.
В една от редките минути на просветление написва писмо.
Иска помощ.
Слага писмото в празна бутилка и го изпраща в пункта за изкупуване...
Не искам повече да съм Венета
"Мила ми Венето, знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."
Христо Ботев
Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма,
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.
Български въздушни линии
Земя като една човешка длан.
Небето като от коприна.
Под нас Дунава синей.
Слънце Тракия огрява.
Летим.
Мила родино, мисля си, ти си земен рай.
Някой ме бута по рамото. Пилотът. Кабината зее празна.
Вцепенявам се.
- Да имаш висотомер?
Гледам го с широко отворени очи.
- Някой го е свил. Копелетата от поддръжката. На идване си беше тука.
Не мога да издам звук.
- Е, майната му!... Хиляда горе, хиляда долу, върховете тук са ниски... С малко повече късмет... Той пали цигара.
- Кой знае какво са разглобили още...
Самолетът рязко тръгва надолу.
- Ами да! - казва той. - Дигнали са автопилота.
Отива в кабината и изправя самолета. Връзва с тел кормилото и се връща при мене.
- Правят ми мръсно! - казва той. - Аз да Мисля, че летя на автопилот...
Кви хора, а?
Косите ми са настръхнали и стоят така.
- Вече го влачат към битака. За три бири утрепват човека.
Пропадаме и се издигаме като в огромна люлка.
- И телта ни е една - процежда през зъби той. - Е го, виждаш колко държи. Да ти се намира отвертка?
Отварям уста, но не мога да кажа нищо.
- Може и с пет стотинки - добавя той. - Аха, затегна!...
Лупингите престанаха,
- Така и така го бяхме дали тоя самолет на "Вторични суровини" - казва пилотът. - Що го взехме обратно? Пусти икономии! Припадам.
Когато се свестявам, той казва:
- Важното е да не са източили бензина.
- Нали имате уред? - с мъка прошепвам аз. - Той нали показва?...
Пилотът ме поглежда мрачно.
- С тоя уред, който показваше пълен резервоар, кацнах на връх Ком.
После ме наградиха от горското. Изсякъл съм им двайсет декара над плана.
Отново припадам.
Свестявам се и виждам, че пилотът тарашува по джобовете ми.
- Търся червен пипер - обяснява той. - Да затегне дупката. Онези копелета са пробили резервоара и са източили бензина. За пет литра ще съсипят хубавия самолет.
Вече не мога и да припадам.
- Поискайте помощ по радиото!...
Той ме поглежда скептично,
- Нямам радио. А и да имах, няма кой да ме чуе. Всички слушат мача.
- Какъв мач?!?!~!! - питам с последни сили и припадам.
Събуждам се от гласа на пилота.
- Гледай го сега, гледай го това копеле! - вика той. - Абе, къде караш!. Не виждаш ли, че аз карам оттука!
- Поглеждам навън и изтръпвам - право срещу нас се носи самолет.
Разминаваме се на косъм.
- Гледай какви хора! - ругае пилотът. - Какво като съм в твоя коридор!
Ти пък мини в моя!... Ако си мъж!...
Той стъпква цигарата с крак.
- Ааа, не, писна ми да летя по този начин!... Това не е работа!... Да знаеш някое летище наблизо? Поклащам изстинал глава.
- Да знае някой летище наоколо? - обръща се той към другите пътници.
Мълчание, те са припаднали отдавна.
- Имаш ли далекоглед?- пита ме той. - Ком е някъде наблизо, усещам, там поне вече е разчистено!...
Преди да припадна отново, виждам, че той се взира през прозореца и търси връх Ком.
Ключ за разбиране на Българина
Става девет и Сусо излиза от кухнята.
Боде с вилица шведката, пие от чашите на англичаните, сяда по скутовете на холандците.
Много е усмихнат и за петнайсет минути обръща. целия ресторант наопаки.
Предупреждаван е двайсет хиляди пъти, но няма сила, която да го спре да не излезе в девет, нализан до козирката, и да не плюе в душите на гостите. Нали няма готвачи, всеки път му се разминава. Човек не трябва да пие толкова, хиляди пъти съм му казвал, пийни бутилка, пийни две, пийни три, но не се наливай. Той, обаче, от дума не разбира.
Кротък човек съм, на мравката път сторвам, но много мразя някой да не разбира от дума.
Хващам Сусо за врата и го изнасям навън.
Пускам го на стъпалата на хотела.
Той се свива послушно и задрямва.
Гледам го и ми става жал.
Вие виелица, вали сняг, на два метра нищо не се вижда.
Ще вземе да замръзне посред нощ в тази планина.
Вдигам го на гръб и го занасям до колата.
Ще го закарам до неговото село.
Дотам и лете едва се стига, а зиме си е направо лотария: пропасти, завои, ями, мостове, реки.
Щом е за Сусо, обаче, няма как.
Пътят е замръзнал, затрупан, въртя се, удрям се в перилата на мостовете, затъвам в преспите, бутам, влача, дърпам, снегът продължава да вали и вятърът така замита, че ставам целият от порцелан. Пристигаме в селото към два през нощта.
Измъквам го отвътре, пускам го внимателно на снега.
- Хайде, Сусо, живи и здрави!... Лека нощ!...
Той мига, не може да осъзнае къде е, после се ориентира и ме поглежда.
Гледам го умилен, Взе ми се здравето, обаче го докарах.
От мене излиза пара като от локомобил.
Тогава Сусо ми тегли една майна и хуква към къщи.
Втрещявам се.
Цяла нощ го карам като малоумен из планината, а той ме псува на майка.
Хуквам след него и го спипвам точно когато натиска дръжката на вратата.
Хващам го за яката и го понасям през двора. Той рита. Слагам го в колата и потеглям обратно. Към Бели Искър обаче колата поднася, обръща се и се нахакваме в реката.
Счупвам стъклата, измъквам Сусо, мятам го на гръб и продължавам.
Душа не ми остава, обаче към пет сутринта сме в Боровец.
Стигаме до хотела, свалям Сусо от гърба си и го оставям на стъпалата.
Както си беше.
- А сега да те видя - му казвам - как ще се прибереш!...
Изтупвам си ръцете и си заминавам.
Човек трябва да внимава, когато псува българина.
Последен кръг над кукувичето гнездо
Всичко тече, но нищо не се изменя.
Сборът от ъглите е колкото каже папският съвет.
Зад всеки, който иска да управлява, стои по един народ.
Който мисли другояче, е немислим.
Законите са незаконни.
Работата е да не се работи.
Демокрацията постоянно замразява недемократичните сили.
Трудно е да не сме нули, като непрекъснато започваме от нула.
Колкото реформата е по-добре, толкова сме по-зле.
Както ни беше научен комунизмът, така ни е научен и антикомунизмът.
Кадрите са едни и съши.
Какво като потъваме. И Венеция потъва.
Оказа се, че за да откриеш България, трябва първо да откриеш Америка. Миенето на чинии не е професия, а националност, Как да отидем сред народа, като той отива в Канада. От НРБ се превръщаме постепенно в БРБ - бананова република България.
бедата на някои политици не е, че не им вярваме, а че те си вярват. По пътя за Европа засега сме стигнали само до Четвърти километър. Не сме дошли от степите. Ние сме паднали от небето. На главите.
Български послепис
Тезата е, че националната сигурност е съвкупност от несигурността на всеки отделен българин.
Оказа се, че телешкият език е по-доходоносен от българския.
Защо пишат, че културата е паднала на колене? Тя си беше.
Депутатите гладуваха, Сега е наш ред.
Колкото е по-зависим един народ, толкова са му по-независими представата за информация.
До такава степен сме свободни, че нямаме вече и старопланинска верига.
Шведският модел умря, но българският модел е безсмъртен.
И всякакъв опит да се говори против него е безсмислен. По-лесно можеш да очерниш себе си, отколкото да умиеш арапина, казва народът.
И по изключение е прав.
Тиганът е все така на огъня, но рибата не е в морето.
Рибата изпълзя на брега.
Въобразява си, че тук има живот.
Ако можеше да говори, щеше да ни каже и ние да не се хвърляме в морето.
И там няма живот.
Въпросът е къде има.
Във всеки случай не е в САЩ - идващи оттам ни уверяват, че интересният живот сега бил тук.
Нека поговорят по въпроса с рибата.
Която изпълзя на брега край Бургас.
Че има интересно - има. Рибата вече живее на сухо, а шилетата - в морето, Но дали е интересно за шилетата.
Стават все повече българите, които, освен наште планини зелени, обичат
и елегантни дрехи, изискано ядене, прилични къщи, бързи коли, хубави книги и трезв човешки разум.
За тези наши сънародници трябва да внесем отнякъде друга държава.
В момента се водят преговори с Швейцария и Холандия. На разположение на останалите са предизборните програми на различните политически и други сили.
В тях освен бъдеще не се обещава нищо друго.
Ние обаче вече сме живели в това бъдеше.
Това бъдеще, което щяло да ни сполети, било резултат от светлото минало. Затова било такова.
А следващото бъдеще вече ще бъде като същинско настояще, Всички искаме най-после и ние да поживеем в някакво конкретно настояще, но дотогава къде да изпълзим?
Засега конкретна посока не се указва.
Пълзим най-общо към демокрация.
И към Европа.
Както и към пазарна икономика.
Въпросът е ще ни стигне ли кислородът.
Защото на рибите не стигна,
Съмняващи се в горното наши сънародници организират масови преплувания на реки, граничещи с Германия. За жалост не ги разбират правилно.
Някои полиции не разбират от традиции.
Не знаят, че по този начин ние сме се заселили и в България.
И че това е стар български обичай,
Което показва, че е крайно време да паднем под германско иго.
Свободата е скъпа, но как върви в съотношение с марката?
А освен това само по този начин немците ще научат нашите обичаи.
Сега всички декларират, че народът заслужава нещо по-добро.
Като е така, защо не внесат и малко кандидати за депутати?
Българската енигма
Според всички природни и физически закони такова нещо като българина не може да съществува.
Обаче не.
Хванати за опашките - ето ни тука.
Седем пъти по-малобройни асимилираме славяните и на всичкото отгоре ги кръщаваме на наше име.
На всичкото отгоре наричаме български и езика, в който има само осем български думи.
Обаче, първата от тях е тояга.
Речниковият фонд на много от нас и до днес се състои само от тази дума.
После това - да кръщаваме и прекръстваме - се превръща в стар български обичай.
И обикновено започва с първата българска дума. В живата природа няма нищо по-силно от инстинкта за самосъхранение, но ето ти го българинът със следната поговорка:
"Че си извадим окото, та тъщата да умре от мъка, че има кьорав зет!"
И наистина го вади. А тъщата наистина умира от мъка.
И това при закона за запазване на видовете.
Нещата по-нататък се развиват така:
Яйцата кудкудякат, а кокошките мълчат.
Пешакът мрази конника.
Чукаме вода в хаван.
Две риби се пекат, една друга не вярва.
Все тръгваме за вълна и все се връщаме остригани.
Сляпа кокошка кога прогледа, иска и на петела да се качи.
Нямане ни се купува, ни се продава.
И изкристализират накрая в следната житейска философия:
"Като не можем както щем, да щем както можем!"
По този начин за българина животът става повод за съществуване.
Оттук нататък нещата следват естествения си ход.
Свестните у нас считат за луди.
Стават все по-малко народите по света, с които не сме братя. И все по-малко сиренето.
Вярващите все повече се увеличават, а вярата все повече намалява. Никой не си отговаря на въпроса. Какъв смисъл има да бъдеш скот, ако не си и Фицджералд?
Все по-близки са ни далечните народи и по-далечни - близките.
Черно ни е не само морето, но и всеки, който ни се изпречи пред очите.
Изнасяме гълъби и завист, а внасяме Пикасо и Моцарт.
Стареем, но не растем.
Толкова много ни правят на маймуни, че вече вярваме в теорията на Дарвин.
Не разбирам защо упорстваме повече. Нека се направи график кой къде да замине. безсмислено е да се струпваме пак на едно място.
Последният нека загаси лампата и пусне химна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)